Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Гален разговаря само веднъж с мен, и то косвено. Разминавахме се на двора, седмица след края на Пролетното празненство. Той вървеше и приказваше със Славен. Когато ме наближиха, той ме погледна небрежно и каза: „Този има повече животи и от котка“.

Спрях и го изгледах втренчено, принуждавайки го да срещне погледа ми. След това се усмихнах и кимнах. Нито веднъж не го укорих открито за това, че ме бе пратил на явна смърт. А и след онзи случай той престана да се интересува от мен, дори не ме забелязваше, когато бяхме в една стая.

Когато загубих Смити, имах усещането, че съм изгубил всичко на този свят. А може би огорчен от неочаквания поврат на събитията бях решил да унищожа и малкото, което ми беше останало. Седмици наред се скитах из крепостта и по най-глупав начин се заяждах с всеки, който ми се изпречеше на пътя. Шутът ме избягваше. Сенч не ме викаше. Три пъти се срещнах лейди Търпение. Първите два бях повикан от нея, но се държах хладно и дистанцирано. Третия път, отегчен от обясненията й как трябва да се подрязват розите, просто станах и си тръгнах. Повече не ме повика.

Но дойде момент, когато отново почувствах желание да се пресегна и да докосна някого. Смити бе оставил пропаст в живота ми. Не бях очаквал, че изгнанието ми от конюшните ще има такъв съкрушителен ефект. Случайните срещи с Бърич бяха изпълнени с неудобство, защото и двамата се преструвахме, че не се виждаме. Болезнено жадувах да се срещна с Моли и да й разкажа всичко, което се бе случило с мен в Бъкип. Представях си как ще седим на брега, докато говоря, и как когато свърша, тя няма да ме съди или да ми дава съвети, а просто ще хване ръката ми. Все някой трябваше да узнае цялата истина, която не можех повече да държа в себе си. Вярвах, че в такъв момент Моли не би ме изоставила. Дори се надявах на нещо повече в нашите отношения. Измъчвах се от момчешка любов по момиче, което бе с цели две години по-голямо от мен. Дали пък за нея не бях само наивно хлапе? Поне десет пъти тръгвах към града и се връщах от средата на пътя.

Едва след два месеца, при една по-дълга разходка, краката сами ме отведоха при свещарницата. Носех кошница с бутилка черешово вино и няколко жълти рози, откъснати не без известни поражения от Женската градина. Този път вярвах, че имам план. Нямаше да й разкривам всичко за себе си. Щях да реша колко да й кажа в процеса на разговора. Всъщност можеше и да не й се обаждам. Да подмина свещарницата и да продължа нататък. Но в края на краищата се оказа, че всички решения са взети отдавна и нямат нищо общо с мен.

Пристигнах тъкмо навреме, за да видя как Моли излиза под ръка с Джейд. Бяха склонили глави един към друг и разговаряха тихичко. Тя се облягаше на рамото му. Той спря точно пред вратата на свещарницата и я погледна в очите. След това посегна колебливо и я погали по бузата. Изведнъж прогледнах. Та Моли вече беше жена, такава, каквато не я познавах! Двете години разлика между нас бяха истинска пропаст, която никога нямаше да мога да преодолея. Отстъпих зад ъгъла преди да успее да ме забележи и скрих лицето си в сянката. Те минаха покрай мен, а аз стоях неподвижно като дърво или камък. Главата й лежеше на рамото му. Дочух приглушените им гласове преди да се изгубят от погледа ми.

Тази нощ се напих, както никога, а на сутринта се събудих в някакви шубраци насред пътя до крепостта.