Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Бърич не беше от хората, които престъпват думата си. Той вече наистина не се интересуваше от мен. Не бях добре дошъл в конюшните и го знаех. Първият, който показа радостта си от новото положение на нещата, бе Коб. На няколко пъти, когато отивах да изведа Сажда на разходка, той се изпречваше на вратата и ме спираше с привидно любезен глас: „Позволете аз да изведа коня ви, млади господарю“, или „Бърич се разпореди само конярите да се занимават с животните“. А аз трябваше да остана отвън, като някакъв невеж и изнежен благородник, докато оседлаят и изведат Сажда.

Изведнъж се оказа, че имам много свободно време. Преди сутрините ми бяха посветени изцяло на Бърич. Сега ми принадлежаха. Ход бе твърде заета с нова група новобранци. Можех да се упражнявам при нея, но не и да разчитам на вниманието й. Федрен бе заминал, както правеше всяко лято. Не смеех да мисля за извинение пред лейди Търпение, нито за среща с Моли. Нямах желание дори да посещавам таверната в Бъкип. Кери бе станал чирак в една куклена трупа, а Дирк бе заминал моряк. Бях самотен и се чувствах изоставен.

Тъжно и отвратително лято, но не само за мен. Животът в Шестте херцогства ставаше все по-неспокоен. По-дръзки от всякога, пиратите с алените кораби тероризираха системно цялото крайбрежие. През това лято, освен да прибягват само до заплахи, те започнаха да поставят и условия. Жито, добитък, правото да вземат каквото пожелаят от нашите пристанища, да спират където си искат и да се хранят от труда на хората, да избират кого да вземат в робство — всяко условие бе по-непоносимо от предишното, ала биваше приемано поради опасността от „претопяване“, което следваше всеки отказ на краля.

Хората продължаваха да се изселват от крайбрежните земи и пристанищните градове. Никой не можеше да ги вини, но това правеше крайбрежието още по-уязвимо. Трябваше да се наемат повече войници, разходите по издръжката на армията нарастваха, това покачваше данъците и пораждаше нови недоволства. Още по-странни бяха островитяните, които идваха до нашите брегове със семейните си кораби, за да молят за убежище и разказваха ужасяващи истории за хаоса и тиранията, които царели по Далечните острови, където пиратите с алените кораби сега били пълновластни господари. От тях нямаше кой знае каква полза. Наемаха ги като войници, макар да не им се доверяваха напълно. Във всеки случай разказите им бяха още един аргумент срещу предложенията да се предадем изцяло на властта на пиратите.

Около месец след завръщането ми Сенч най-сетне ме повика. Бях му обиден, че толкова дълго ме бе пренебрегвал, и затова изкачих бавно стълбите към покоите му. Но когато се озовах там, той вдигна лицето си, на което се четеше неимоверна умора, и ме погледна замислено.

— Радвам се, че дойде — бяха първите му думи, макар в гласа му да не се долавяше и капчица радост. Мачкаше някакви семена в едно хаванче.

— Затова ли толкова дълго не ме потърси? — сопнах се аз.

— Съжалявам. — Той спря за малко. — Смятах, че имаш нужда да останеш сам и да се повъзстановиш. Е, аз също не си прекарах времето в почивка. Искаш ли да забравим миналото?

— Че имам ли друг избор? — попитах саркастично. Сенч привърши със семената, изсипа ги във фино сито и го постави в една чаша. После каза:

— Не. Нямаш избор. Аз също. И то за много неща. — Погледна ме внимателно и почна да стрива следващите семена. — Ти — каза след малко — ще спреш да пиеш всичко друго освен чай и вода. До края на лятото. От устата ти мирише на вино. Освен това виждам, че си се поотпуснал. Искам да се захванеш с упражнения. Всеки ден ще изкачваш по четири пъти кулата на Искрен. Ще му носиш храна и чайове, които аз ще ти покажа как да приготвяш. Когато си при него, искам да си ведър, усмихнат и жизнерадостен. Това ще е основното ти занимание в Бъкип оттук нататък. Ще има и други задачи, но за тях — по-късно.

Още първите му думи ме засрамиха. За секунди забравих трагедията, в която бях превърнал живота си, и отново се почувствах полезен.

— Вярно, че доста си губих времето — признах аз.

— Постъпил си глупаво — съгласи се Сенч. — Давам ти месец да оправиш нещата. Държа се като разглезено дете. Нищо чудно, че Бърич те ритна по задника.

Отдавна бях престанал да се учудвам, че Сенч знае всичко. Но този път не се съмнявах, че не му е известна истинската причина. Впрочем нямах никакво намерение да я споделям с него.

— Откри ли кой се е опитал да го убие?

— Не съм се опитвал дори.