Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Лъчът като че ли нямаше източник. Намирахме се в странен лабиринт от пукнатини и процепи, в свят с бледи сияещи стени. Понякога пътят бе тесен, друг път — широк. Подът си оставаше все така неравен. Понякога имах чувството, че вървим в отворила се едва вчера цепнатина, а след това — че лъкатушещият ни път е изваян от текла хилядолетия вода. Когато стигахме разклонения, винаги избирахме по-широкия проход. Често обаче той се стесняваше само след няколко крачки. Не казах на Шута от какво се боя — че следваме случайни пукнатини в ледника.

Първите признаци, че и други са минавали оттук, бяха почти неуловими. Помислих си, че се самозалъгвам; там, където подът бе хлъзгав, сякаш имаше насипан пясък. После ми се стори, че стените като че ли са дооформяни. След това носът ми улови миризмата — пресни човешки изпражнения. В същия миг Шутът се обади:

— В пода пред нас като че ли са изсечени стъпала.

Кимнах. Определено се изкачвахме и в ледения под наистина имаше изсечени широки ниски стъпала. След десетина крачки минахме покрай изсечено в леда от дясната ни страна помещение. Една естествена пукнатина беше разширена и превърната в отходна яма, служеща за изхвърляне на боклуци и на съдържанието на нощни гърнета. Както и за гроб на безименни мъртъвци. Видях бос крак, ужасно блед и кокалест, да стърчи от бунището. Друг труп лежеше по очи върху купчината и през окъсаните му дрехи се виждаха ребра. Само студът правеше вонята поносима. Спрях.

— Мислиш ли, че трябва да продължим? — попитах шепнешком.

— Това е единственият път. Трябва да го следваме.

Не можеше да откъсне поглед от изхвърленото тяло. Трепереше.

— Още ли ти е студено? — попитах. Коридорите, в които се намирахме, ми се струваха малко по-топли от тъмната кухина. Светлината сякаш идваше от самите стени.

Шутът се усмихна мъртвешки.

— Уплашен съм.

Затвори очи за миг, за да махне сълзите от златните си мигли.

— Да вървим — каза малко по-твърдо. Мина покрай мен и поведе напред, а аз го последвах, изпълнен с ужас.

Който и да се занимаваше с изхвърлянето на нощните гърнета, определено го правеше небрежно. Ледените стени и подът бяха покрити с пръски и петънца. Колкото по-нататък отивахме, толкова по-ясно бе, че проходите са издълбани или най-малкото дооформени от човешка ръка. Открихме източника на синята светлина, когато минахме покрай блед глобус, закрепен на стената. Беше колкото голяма тиква и излъчваше светлина, но не и топлина. Спрях и вперих поглед в него. Посегнах с любопитни пръсти, но Шутът хвана ръката ми и я дръпна надолу. Мълчаливо поклати глава.

— Какво е това? — попитах шепнешком.

— Не знам. Но знам, че е нейно. Не го докосвай, Фиц. Хайде. Трябва да побързаме.

И забързахме, поне за известно време. Докато не попаднахме на първата тъмница.

Вратата бе почти невидима. Шутът я подмина, но аз я видях и го спрях с докосване по рамото. Вратата или бе от лед, или бе толкова плътно покрита от него, че той скриваше напълно материала, от който е изработена. Пантите бяха едва забележими издатини в стената, не виждах нищо, което да прилича на дръжка или ключалка. Това ме озадачи. На вратата имаше тесен прорез, горе-долу на височината на кръста. Наведох се да погледна през него и се смаях, когато видях някакъв измъчен човек в дрипи. Взираше се право към мен, безмълвен и с безизразно лице. Дръпнах се рязко.

— Какво има? — прошепна Шутът и също се наведе да погледне. На лицето му се изписа ужас. — Трябва да ги освободим!

„Ги“? Заклатих енергично глава.

— Не, Шуте. Моля те, повярвай ми. Този вътре е Претопен. Колкото и безсърдечно да изглежда да го оставим тук, ще е опасно и жестоко да го пуснем на свобода. Ще се нахвърли върху нас заради наметалото ти или просто за удоволствие. Не бива да го пускаме.