Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

И потъна в дълбок сън. Запитах се дали Айсфир си има и друго, драконско име.

През нощта се събудих — стори ми се, че чувам тихи стъпки край шатрата. Промъкнах се до входа, след което предпазливо излязох навън в ясната студена нощ. Не видях нищо и никого, дори след като обиколих шатрата.

На сутринта направих по-широка обиколка, докато Шутът се опитваше да стопли вода за чай, и се върнах да им съобщя новината.

— Имали сме гост през нощта. Обиколил е целия ни лагер в широк кръг. После е полежал известно време в снега ей там. И си е тръгнал по същия път, по който е дошъл. Дали да ида да проверя накъде е тръгнал?

— Защо? — попита Шишко.

— Може би лорд Сенч и принц Предан ще искат да знаят за това — замислено рече Шутът.

— Аз също мисля така.

Погледнах Шишко. Той въздъхна уморено и потъна в мисли. След малко рече:

— Казаха: „Идете на брега“. Предан казва, че май е оставил кленов сладкиш в една торба. Трябвало да побързаме и да се върнем с нещата, а също и да кажем на гвардейците да дойдат с нас. „Засега не проверявай накъде водят следите“.

— Значи така ще направим. — Страшно ми се искаше да чуя мнението на Сенч за станалото.

Прибрахме палатката и я натоварихме на шейната. Шишко отново се настани на нея. Замислих се и реших, че това е най-лесният начин за пътуване с него. Беше много по-добре да го тегля, отколкото да следвам бавното му темпо. Шутът отново тръгна напред да проверява пътеката, а аз дърпах. Денят беше чудесен, в снежното лице на света духаше топъл вятър. Предположих, че ако продължаваме да се движим така, ще стигнем брега следващия следобед. Внезапно Шишко заговори:

— Копривка каза, че й липсваш. Попита дали не си я намразил.

— Намразил… Кога? Кога ти е казала това?

— Нощеска. Каза, че просто си се махнал и повече не си се връщал.

— Но това е заради лошата храна. Не мога да стигна до нея.

— Знам де — каза той. — Казах й, че вече не можеш да разговаряш с нея. Зарадва се да го чуе.

— Зарадвала се е?

— Помислила си, че си умрял. Или нещо такова. Сега има приятелка, някакво ново момиче. Скоро ли ще спрем за ядене?

— Чак довечера. Нямаме много храна, така че трябва да я пестим. Шишко, тя…

Бях прекъснат от смаяния вик на Шута. Пръчката му внезапно бе потънала дълбоко в снега. Той я извади, направи две крачки наляво и отново я мушна. Същият резултат.

— Не мърдай — казах на Шишко.

Взех една от другите пръчки и отидох при Шута.

— Мек сняг ли? — попитах.

Той поклати глава.

— Сякаш има само кора, а под нея — нищо. Ако не държах здраво пръчката, щях да я изпусна.

— Дай да сме по-внимателни. — Хванах го за ръкава и се обърнах към шейната. — Шишко, стой там.

— Гладен съм!

— Храната е в торбата зад теб. Чакай там и яж.

Това най-лесно можеше да го държи зает с нещо. Дръпнах Шута да ме последва и направихме три крачки надясно. Този път аз мушнах. Кората оказа съпротива на пръчката, след което пропадна в нищото.

— Колчетата на Пиотре минават през нея — каза Шутът.

— Не е много трудно да бъдат преместени — отвърнах.

— Да, но ако някой го е направил, също е трябвало да стъпи там.

— Кората може да е била по-здрава през нощта. Така мисля. — Не можех да реша дали сме се сблъскали с естествената опасност на ледника, или са ни подмамили в капан. — Да се върнем при шейната.

Но докато се отдалечавахме от скритата бездна, изведнъж пропаднахме през кората. Аз потънах до коленете, а Шутът — до бедрата. И двамата изкрещяхме от ужас. После се разсмях. Просто бяхме попаднали на мек сняг.

— Дай ръка — казах, когато го видях как се мъчи да се изкатери върху кората. Той хвана ръката ми, направи крачка към мен и двамата продънихме втората кора под нас и полетяхме надолу.

Успях да зърна за миг изкривеното от ужас лице на Шишко. Смаяният му вик бе заглушен от грохота на снега и леда, които се изсипаха заедно с нас. Стисках силно ръката на Шута и се мъчех да намеря нещо твърдо, за което да се хвана. Нямаше. Всичко бе бяло, мокро и студено, а ние летяхме по ужасна безкрайна пързалка от рехав сняг и ледени парчета.

Снегът изглежда лек и пухкав, когато пада в слънчев ден. Но когато превръща въздуха около теб в гъста каша, дишането става почти невъзможно. Потече под дрехите ми като живо същество, търсещо топлината на тялото ми. Стана тежък и безмилостен. Опитах се да скрия лицето си с ръка, но от това нямаше особена полза. Продължавахме да се пързаляме надолу и част от мен знаеше, че след нас се носи още сняг. Не изпусках ръката на Шута.