Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Наклоних глава настрани.

— Значи не се опитваш да отпратиш Шута и мен от разкопките, преди да сме намерили дракона?

Сенч въздъхна.

— Ако пратя теб без Шута, ще питаш дали не се опитвам да ви разделя. Ако пратя Шута без теб, ще кажеш същото. Предполагам, че бих могъл да помоля Уеб и още някого, но той не разбира Умението на Шишко. А ако с Ридъл и Хест се е случило нещо, смятам, че си по-способен да се справиш с вероятна заплаха от… — Вдигна ръце в знак, че се предава. — Прави каквото искаш, Фиц. Така и така ще постъпиш според своята воля, а Шутът ще тръгне само ако ти го помолиш. Нямам никаква власт над него, така че ти решаваш.

Малко се смутих. Може би търсех мотиви, които наистина не съществуваха.

— Ще ида. И ще помоля Шута да дойде с мен. Честно казано, ще се радвам да се отърва от копаенето. Направи списък какво да донесем.

Лично за себе си реших, че ще събера колкото се може повече плавеи по брега и ще ги довлека, колкото и да тежат. На стареца нямаше да му се отрази зле един хубав огън, пък било и само за една вечер.

— Е, тогава бъди готов на зазоряване — рече Сенч.

За разлика от мен, Шутът не бе толкова доволен да се махне от разкопките.

— А ако стигнат до дракона, докато ни няма? Ами ако не съм тук и не успея да го защитя?

— Хората на хетгурда и Осезаващата котерия са толкова против убиването му, колкото и ти. Не мислиш ли, че ще са достатъчни?

Бяхме легнали заедно гръб до гръб, за да се топлим, точно както бяхме правили в Планините преди години. Честно казано, не спечелих много от това, защото тялото на Шута винаги бе хладно. Все едно да спиш до гущер, помислих си. Но дори и да не даваше много топлина, допирът на гърба му ми даваше усещане за другарство, каквото не бях имал от смъртта на Нощни очи. Хубаво е да знаеш, че приятел пази гърба ти, дори и да е заспал.

— Не знам. Твърде близо съм до момента, в който спират всичките ми видения.

Замълча, сякаш очакваше да му задам въпрос, но това бе тема, в която не исках да задълбавам.

— Мислиш ли, че трябва да тръгнем? — попита той.

Размърдах се и изстенах от болката в измъчените ми мускули.

— Не съм се замислял много. От толкова време Сенч ми казва какво трябва да правя, че просто приех думите му. Но бих искал да разбера какво се е случило с Ридъл и Хест. А също и да видя дали Шишко няма да дойде на себе си, когато се отдалечи от влиянието на дракона. И… — преместих се и отново изстенах — не бих имал нищо против няколко дни да се занимавам с нещо различно от копане и риене.

Той не каза нищо. Аз също се умълчах. Зачудих се какво ли му пречи да вземе решение. Накрая се изсмях.

— А, да. За малко да забравя. Аз съм Изменящият, онзи, който прави промените. И това ще е промяна в онова, което смяташ, че трябва да направиш. Така че не можеш да решиш дали да се противопоставиш, или не.

Мълчанието се проточи толкова дълго, че си помислих, че е заспал. Денят беше най-топлият до момента и бяхме подгизнали, докато работехме. Заслушах се във вятъра с надеждата, че нощният студ ще покрие ледника с кора и изкопът няма да се затрупа със сняг. Бях на път да заспя, когато той проговори:

— Понякога ме плашиш, когато изказваш на глас собствените ми мисли. Добре, утре тръгваме. Ще вземем и шатрата, нали?

— Че как без нея — отвърнах и се унесох.

И тъй, на следващия ден потеглихме. Лонгуик ни отпусна припаси за три дни, което според него щяло да е достатъчно, за да стигнем до брега. Лонгуик ни даваше последни заръки. Ако стигнем брега, без да срещнем другите, да предупредим двамата гвардейци, че сме видели Черния мъж. Ако намерим доказателства, че с Ридъл и Хест се е случило нещо лошо, незабавно да се върнем в лагера и да докладваме. Ако ги срещнем по пътя, просто да обърнем и да се върнем с тях. Птицата на Уеб щяла да ни наглежда от време на време. Кимнах, докато подреждах в шейната шатрата и трите постелки. Както бе предсказал Сенч, наложи се да натоварим Шишко на шейната. Нищо не бе в състояние да го убеди да върви пеша. Не се съпротивляваше, просто отказваше да ни съдейства. Правеше по няколко крачки и отново се отнасяше в своя свят. Предан и Сенч дойдоха да се сбогуват с нас. Предан придърпа шапката на Шишко, за да закрива ушите му. Знаех, че отчаяно се опитва да го размърда чрез Умението. Не го усещах, но виждах напрегнатото лице на принца. Шишко бавно извъртя глава към него и каза отпаднало:

— Добре съм.

И отново впери поглед в нищото.

— Грижи се за него, Том — рече принцът.

— Да, милорд. Ще се опитаме да побързаме. — Хванах въжето и задърпах шейната. Шишко седеше в нея, увит като пашкул.