Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Изведнъж полетяхме по-бързо и свободно, сякаш бяхме минали през гърлото на фуния. Заритах, сякаш се мъчех да плувам, и усетих как Шутът също се напряга до мен. Почувствах как спираме в студения мокър мрак. Изпаднах в ужас и се загърчих, както правят телата ни, когато смъртта ни сграбчи в лапите си. И най-неочаквано главата ми се озова над снега. Поех глътка въздух и помъкнах Шута след себе си. Той беше отпуснат и се уплаших, да не би да се е задушил.

Всичко около нас беше мрак, студ и падащ сняг и лед. Бях затънал до кръста, влачех Шута зад себе си, после снегът изведнъж ме пусна от обятията си. Чух как Шутът изхриптя два пъти. Аз също си спомних как се диша. Въздухът все още бе пълен с малки ледени кристалчета, но въпреки това положението бе относително по-добро. Като изключим тъмнината.

Изтръсках снега от косата си и го изгребах с шепи от врата си. Шапката ми беше изчезнала, единият ми ботуш също липсваше. Цареше непрогледен мрак и единствените звуци бяха тихото скърцане на слягащия се сняг и дрезгавото ни дишане.

— Къде сме? — изпъшках и слабият ми глас прозвуча приглушено като цвъртене на мишка в торба със зърно.

Шутът се изкашля.

— Някъде долу.

Бяхме се пуснали, но все още бяхме един до друг и телата ни се докосваха. Беше се свил в краката ми и го усетих, че прави нещо, след което от дланите му се появи бледа зеленикава светлина. Примигнах. Отначало виждах само сиянието, но после забелязах, че то идва от някаква малка кутийка в ръцете му.

— Няма да издържи дълго — предупреди ме той. Лицето му беше призрачно на мъртвешката светлина. — Най-много един ден. Това е магия на Праотците, една от най-редките и скъпи. Не всичките ми пари отидоха за залагания и бренди. Значителна част от богатството ми се намира в момента в ръката ми.

— Слава на боговете! — Зарадвах се. И за миг се запитах дали това не е единствената истинска молитва, за която говореше Уеб. Макар и да бе съвсем слаба, светлината бе невероятно облекчение. Стигаше само колкото да освети лицата ни, докато се взирахме един в друг. Шапката на Шута бе останала на главата му. Раницата се държеше само на единия ремък, другият се бе откъснал. Бях поразен, че изобщо е останала на гърба му. Ножницата и мечът ми бяха изчезнали. Докато, го гледах, той отново закопча малката си раница. Мълчаливо изтупахме дрехите си и вдигнахме очи, за да огледаме какво има около нас.

Не успяхме да видим нищо. Светлината бе твърде слаба да ни покаже повече от купчината сняг, от която се бяхме измъкнали, и самите нас. Намирахме се в някаква кухина или пещера под леда, но фенерът на Праотците не можеше да освети стените й. Отгоре също не проникваше светлина. Реших, че снегът е запушил цепнатината, през която бяхме паднали. И изведнъж се сетих.

— Шишко! Ох, Еда, дай му разум да се сети да съобщи на Предан и Сенч какво се случи. Надявам се да си остане на шейната. Но като дойдат нощта и студът, какво ще стане с него? Шишко! — изревах с надеждата дребният човек, седящ сам на шейната в ледения свят някъде над нас, да ме чуе.

— Тихо! — сгълча ме Шутът. — Ако те чуе, може да слезе от Шейната и също да падне. Мълчи. Той е в по-малка опасност от нас и трябва да го оставим сам да се справите нея. Ще използва Умението, Фиц. Умът му може и да не е от най-бързите, но все пак работи, а и той има предостатъчно време, за да измисли какво да направи.

— Може би — съгласих се, но не се успокоих. Бях лишен от Умението във възможно най-лошия момент. И в следващия миг загубата на Нощни очи отново ме прониза. Липсваха ми инстинктите му и възгледите на някой, който е свикнал да оцелява. Сърцето ми се сви. Бях сам.

И се давиш в самосъжаление. — Мисълта бе толкова язвителна, сякаш наистина бе на Нощни очи. — Ставай и направи нещо. Оцеляването на Шута зависи от теб. А може би и оцеляването на Шишко.

Поех дълбоко дъх и се огледах. Колебливата зеленикава светлина от кутийката не ми показваше нищо, но това не означаваше, че няма нищо за виждане. Ако нямаше друг изход, трябваше да рискуваме да предизвикаме ново срутване на сняг и да се помъчим да се измъкнем по улея. Ако имаше изход, трябваше да го намерим. Просто беше. Нямаше никаква полза да стоя тук и да скимтя като изгубено пале. Протегнах ръка и помогнах на Шута да се изправи.

— Хайде. Не можем да се изкачим обратно. Да видим къде сме. А и движението ще ни постопли.

— Добре. — Каза го с такова доверие, че едва не разкъса сърцето ми.

Не бих се отказал от една от пръчките на Пиотре, но нямах представа къде са. Така че Шутът протегна ръка с кутийката и пипнешком се запрепъвахме напред.