Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Не попаднахме на нищо. Когато спирахме и затаявахме дъх, чувахме звук на капеща вода и бавното дишане на ледника около нас. Ледът под краката ни бе на зърна. Не виждахме таван над главите си. Намирахме се в беззвездна нощ и единственият контакт със света бе твърдата повърхност под краката ни и присъствието на другия. Не видяхме черната стена, докато не се натъкнахме на нея.

Известно време я опипвахме мълчаливо. Шутът трепереше и зъбите му тракаха.

— Защо не ми каза, че ти е толкова студено?

Той подсмръкна и се засмя немощно.

— На теб да не би да ти е топло? — Пое треперливо дъх и попита: — Това лед ли е, или скала?

— Вдигни светлината. — Той се подчини. Напрегнах очи. — Не мога да разбера. Но е нещо, през което не можем да минем. Дай да тръгнем покрай него.

— И може да ни отведе там, откъдето тръгнахме.

— Може, но нямаме избор. Ако пак се окажем на онова място, поне ще знаем, че се въртим в кръг. Чакай малко.

Опрях ръка на стената на височината на рамото си и посегнах за ножа си. Беше изчезнал. Естествено. Шутът обаче не беше изгубил своя и го използвах, за да надраскам груб знак на стената. Може би напразно усилие.

— Наляво или надясно? — попитах. Нямах абсолютно никаква представа за посоките на света.

— Наляво — каза той и махна слабо наляво.

— Момент — казах и разкопчах наметалото си. Шутът се опита да ме спре, когато го наметнах на раменете му.

— Ще измръзнеш!

— Вече съм измръзнал. Но тялото ми винаги се е стопляло по-добре от твоето. А ако припаднеш от студ, ще трябва да те нося. Не се безпокой. Ако ми потрябва, ще ти кажа. Засега го носи.

Той незабавно се предаде и едва сега осъзнах колко студено му е наистина. Пусна раницата си на земята и ми подаде светлината, докато се загръщаше с наметалото. Трепереше. Вдигнах кутийката и реших, че странният цвят на лицето му не се дължи единствено на зеленикавата светлина. Усмихна ми се едва-едва.

— Още е топло от тялото ти. Благодаря, Фиц.

— Благодари на себе си. Ти ми го даде, когато играех ролята на твой слуга. Хайде, да се размърдаме. — Вдигнах раницата му, преди той да успее да я хване. — Какво друго има вътре?

— За жалост нищо особено полезно. Няколко лични вещи, които не бих искал да губя. Малка манерка бренди на дъното. Мисля, че са останали и няколко меденки. Взех ги в случай на нужда, или може би, за да подкупим Шишко. — Засмя се пресилено. — В случай на нужда. Но не точно такъв. Все пак няма да е зле да ги пазим колкото се може по-дълго.

— Май си прав. Да вървим.

Той не се опита да вземе светлината, а обгърна с ръце тялото си. Поведох го покрай черната стена. По походката му личеше, че краката му започват да стават безчувствени. Отчаянието заплаши да ме погълне, но вълкът в мен го подмина. Все още бяхме живи и се движехме. Така че имаше надежда.

Продължавахме напред. Безкрай. Времето се превърна в движение, в крачки. Понякога затварях очи, за да си почина от неестествената светлина, но ми се струваше, че я виждам дори през затворените си клепачи. В един от тези моменти Шутът попита:

— Какво е това?

Отворих очи.

— Кое? — Пред мен танцуваха сини отблясъци. Премигнах. Не се махнаха.

— Това. Не е ли светлина? Затвори кутийката. Дай да видим дали още я има, или е някакво отражение.

Затварянето на кутийката се оказа трудно. Пръстите ми бяха премръзнали, а босото ми стъпало бе като студена болезнена буца в края на крака ми. Най-сетне затворих капачето. Една синя светлинка продължаваше да ни примамва. Бе със странна неправилна форма и понякога сякаш губеше очертания. Присвих очи и се взрях в нея, опитвах се да я оприлича на нещо познато.

— Много е странна, нали? Да тръгнем към нея.

— И да оставим стената? — попитах със странна неохота. — Няма начин да определим колко далеч е.

— Все пак трябва да идва отнякъде.

Поех дъх.

— Добре.

Тръгнахме към светлинката. Тя като че ли не се засилваше. Подът стана неравен и се тътрехме все по-трудно. После само за няколко крачки картината се промени. Някаква стена отляво закриваше изгледа ни и виждахме само отражение върху леда. Когато я подминахме, сиянието се превърна в приканващ коридор от синьо-бял лед. Обхванати от надежда, ускорихме крачка. Забързано завихме на ъгъла от черната ни тъмница и внезапно пред очите ни се появи сияйна картина. Колкото повече приближавахме, толкова по-ясно виждах какво има пред нас. Сиянието се засилваше и след едно стеснение в коридора се озовахме в потънал в светлина леден свят.