Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Отляво до ушите ми достигаше някакъв слаб шум, подобен на плискане. Изглеждаше далечен и ритмичен. Напрегнах слух. След малко Шутът прошепна:

— Сякаш там долу диша някакво огромно същество.

Разширих ноздри и вдишах дълбоко. Миризмата ме изпълни с надежда… и в същия миг разпознах звука.

— Не. Вълни са. Този път води към някакъв бряг. Да вървим.

Лицето му просветна като на човек, внезапно получил опрощение.

— Да! — тихо възкликна той и забърза надолу по широките стъпала. Последвах го, хванах го за рамото и го бутнах към стената.

— Стой тук! Ако чуем някой да идва, ще можем да го изненадаме.

Единственото ни оръжие — неговият нож — вече беше в ръката ми.

Бяхме уморени и нямахме представа колко дълго сме се лутали в ледения лабиринт. Стъпалата бяха ниски и вбесяващо неравномерни. Освен това бяха изронени, сякаш по тях често са влачили някакви тежки неща. Колкото по-надълбоко отивахме, толкова повече се засилваше миризмата на море и въздухът ставаше по-влажен. Стъпалата станаха хлъзгави и скоро заблестяха от вода. Някой бе посипал пясък, но той бе потънал в леда и оставяше хлъзгави участъци на най-неочаквани места. Бяхме принудени да забавим темпото. Скоро стените заблестяха и от тавана започнаха да падат капки. Миризмата на вода ставаше все по-силна, но светлината си оставаше все така призрачно синкава.

Накрая стигнахме последното стъпало и видяхме колко безплодни са надеждите ни. Оттатък леда имаше склон от черен камък, който преминаваше в бряг с черен пясък. В него имаше забити няколко метални колчета — явно от време на време на това място пристигаха лодки. Вълните се разбиваха в брега и нивото на водата се покачваше. А над нас, едва видим в синьото сияние на последното от светещите глобуси, се издигаше висок таван от проблясващ лед.

— Ако имахме лодка и ако беше отлив, щях да рискувам — казах.

— Акото мирише и цапа гащи — каза Шутът и захихика.

Погледнах го потресен. Изглеждаше ужасно, и то не само заради синята светлина. Взе раницата си от мен и се отпусна с нея на мокрите стъпала. За момент седеше и я прегръщаше като дете, прегръщащо любимата си кукла. После я отвори и затършува в нея. Измъкна манерката с бренди и ми предложи да пия пръв.

Взех я, претеглих я на ръка и изпих около четвърт от съдържанието. Беше същото кайсиево бренди, което бе донесъл в малката къща, в която живеехме с Хеп. Глътнах топлината на летен ден и издишах през уста, наслаждавах се на вкуса на кайсии и приятелство. Подадох му манерката и в замяна той ми даде парче черен хляб. Беше колкото половината ми длан. Седнах до него и задъвках бавно. В хляба имаше стафиди и орехи. Беше плътен, сладък и малък и си дадох сметка за глада, на който досега не бях обръщал внимание. Нахранихме се бавно и мълчаливо. Накрая близнах последната трохичка в дланта си и го погледнах.

— Нагоре?

— Няма да ни изведе на повърхността — тихо каза той. — Помисли си къде сме и какво знаем от легендите на островитяните. Точно тук минават под леда, за да видят дракона. Онази виеща се стълба там би трябвало да води до Айсфир.

— Може пък да излиза на повърхността. Няма как да разберем, освен ако не проверим. Може би до дракона води някакъв друг, по-широк път. Би било по-логично.

Шутът поклати глава.

— Не. Драконът трябва да е над нас, щом някога можел да се вижда от повърхността. Стълбата води до него. А не навън. — Беше непреклонен. Облегна глава на ледената стена. — Няма да изляза от това място. И винаги съм го знаел.

Изправих се тежко. Задникът ми беше мокър. Голяма работа.

— Ставай — казах твърдо.

— Безсмислено е.

— Ставай! — повторих и когато той не помръдна, го хванах за яката и го дръпнах да стане.

Той не оказа съпротива, само ме погледна печално.

— Много далеч стигнахме заедно през всичките тези години и по толкова много пътища и пътеки. И ако ни е писано да умрем тук, под леда на Аслевял, то искам да видя проклетия дракон, който ни накара да дойдем тук. Ти също.

Има ли нещо по-уморително от ниски стъпала? Може би хлъзгави ниски стъпала. Въпреки това ги изкачихме, като отново се ослушвахме дали някой не идва към нас. Шумът на морето и падащите капки постепенно отслабна. Накрая стигнахме пресечката с основния коридор. Спряхме и се заслушахме, но не чухме нищо.

Бях ужасно уморен. Със сигурност нощта бе отдавна настъпила. Главата ми сякаш бе пълна с памук и бръмчащи мухи. Шутът изглеждаше по-зле и от мен.

— Допий брендито — казах му. — Ще те стопли и може би ще ти вдъхне малко кураж. Във всеки случай от него ще има повече полза ако е в стомаха ти, вместо в манерката.