Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Моите най-добри пожелания също така на вашата госпожа и деца, Толман, и очаквам с нетърпение следващия път, когато дойдете в Бъкип, да уредим нашия облог, свързан с издръжливостта на миризма на моята Лисица спрямо вашата Рязана опашка.

Докато стигнем до къщата, тъмнината вече затрудняваше зрението ми. Стиснах крехкото рамо на Шута и го подбутнах към вратата. Той залитна по стълбите. Вълкът ни последва. Бутнах Шута към един от столовете и той се смъкна на него. Нощни очи продължи направо към спалнята ми и се качи на леглото. Разрови показно завивките ми, настани се и потъна в изнурен сън. Потърсих към него с Осезанието, но открих, че се е затворил за мен. Трябваше да се задоволя да гледам ритмичното повдигане и спадане на ребрата му, докато напаля огъня и сложа котлето да заври. Всяка една стъпка от тези простички задачи изискваше пълното ми съсредоточаване. Болезненият тътен в главата ми налагаше да зарежа всичко и да рухна изтощен, но не можех да си го позволя.

Шутът беше отпуснал глава на ръцете си, пълна скръб. Когато извадих запаса си елфова кора, извърна глава и ме загледа. Сбръчка лице от горчивия спомен за черната суха кора.

— Никога не оставаш без това, а? — Въпросът му излезе като грак.

— Така е — признах, докато мерех дозата. Започнах да я стривам в хавана с чукалото. Като стана на прах, топнах пръста си в него и го лизнах. Моментално усетих облекчение.

— И често ли го използваш?

— Само когато трябва.

Той въздъхна дълбоко, стана и донесе чаши. Щом водата кипна, приготвих силна отвара. Лекът щеше да облекчи болката от Умението, но щеше да остави след себе си чувство на боязливо неспокойство и мрачно настроение. Чувал бях, че робовладелците на Халкида го давали на робите си, за да ги ободрява и в същото време да убива желанието им да бягат. Казват, че прибягването към елфова кора можело да се превърне в навик, но при мен изобщо не беше така. Сигурно редовната й принудителна употреба можеше да доведе до пристрастяване, но аз винаги прибягвах до нея само като лекарство. Казват също, че унищожавала способността да боравиш с Умението у младите и спираха усилването й у по-старите практикуващи. Това навярно щях да го приема за благодат, но опитът ми показваше, че елфовата кора може да притъпи способността, без да облекчи копнежа.

Напълних двете чаши и ги подсладих с по лъжичка мед. Помислих да ида до градината за мента, но ми се стори много далече. Поставих едната чаша пред Шута и седнах срещу него.

Той вдигна чашата си в пародия на тост.

— За нас: Белия ясновидец и неговия Катализатор.

Вдигнах своята.

— За Шута и Фиц — поправих го и чукнахме чашите си.

Отпих. Горчивината на отварата се разля в устата ми. Преглътнах и усетих как гърлото ми се стегна. Шутът ме изгледа, после също отпи. Направи гримаса, но почти моментално бръчките по челото му се поотпуснаха. Погледна намръщено чашата си.

— Няма ли друг начин да се възползва човек от това?

Усмихнах се кисело.

— Веднъж бях толкова отчаян, че просто сдъвках малко кора. Устата ми направо се нацепи. Толкова горчеше, че два дни не можах да махна вкуса.

— Аха. — Той добави още мед, отпи и се намръщи пак.

Замълчахме. Напрежението между двама ни все още не се беше разсеяло. Никакви извинения нямаше да го премахнат, но може би едно обяснение щеше да помогне. Погледнах спящия в леглото ми вълк. Окашлях се.

— Тъй. След като напуснахме Планинското кралство, двамата с Нощни очи поехме обратно към границата на Бък.

Шутът вдигна очи към мен. Подпря брадичка на ръката си и ме загледа, отдаваше ми цялото си внимание, безрезервно. Помъчих се да подредя думите си. Не идваха лесно. Бавно започнах разказа си за онези дни.

С Нощни очи не бързахме. Отне ни почти цяла година в скитане по един заобиколен път през Планините и просторните равнини на Фароу, преди да се върнем в околностите на Кроуснек в Бък. Есента тъкмо бе започнала да напомня за себе си, когато стигнахме малката къща от камък и дърво с ниския покрив, вдигната на билото на гористия хълм. Големите вечнозелени дървета се издигаха неподвластни на заканите на есента, но сланата вече бе попарила листата на малките храсти и растения, израснали по мъхнатия покрив, и им бе придала златистожълти и огненочервени оттенъци. Широката врата зееше в студения следобед, от ниския комин се вдигаше почти невидима струя дим. Нямаше нужда да чукам или да повикам. Хората от Старата кръв вътре знаеха, че сме дошли, точно толкова сигурно, колкото аз можех да усетя, че Ролф и Холи са вътре. Изобщо не се изненадах, когато Черния Ролф се появи на прага. Застана в сумрака и ни загледа намръщено.