Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Махни се! Все още ми беше сърдит. Все едно. Дробовете му работеха добре, сърцето вече биеше равномерно. Колкото и да беше изтощен, колкото и объркан да бях самият аз, все пак всичко си беше струвало, след като животът му беше спасен.

Малко по-късно усетих близостта на Шута. Беше коленичил до мен, с ръка около раменете ми. Не бях разбрал, че ме е вдигнал и ме държи. Извърнах с усилие глава да го погледна. Лицето му беше посърнало от умора и челото му беше смръщено от болка, но успя да ми се усмихне криво.

— Не знаех дали ще мога да го направя. Но беше единственото, което успях да измисля.

Малко след това разбрах смисъла на думите му. Погледнах китката си. Отпечатъците от пръстите му на нея се бяха опреснили — не сребърни, каквито бяха първия път, когато ме докосна с Умението, но с по-тъмен оттенък на сивото, отколкото бяха от доста време. Нишката на съзнание, която ни свързваше, бе станала с една жилка по-силна. Това, което беше направил, ме ужаси.

— Трябва да ти благодаря, предполагам. — Казах го грубо. Чувствах се уязвен. Негодувах, че ме е докоснал по такъв начин, без съгласието ми. Беше детинско, но точно тогава нямах сили да го преодолея.

Той ми се изсмя, но долових в смеха му нотка на истерия.

— Трябваше да го направя. — Вдиша хрипливо и добави, вече по-спокойно: — И тъй, вече започва отново. До теб съм няма и три дни, а съдбата те застига. Винаги ли това ще бъде цената за нас? Винаги ли ще трябва да те задържам едва-едва над челюстите на смъртта, докато се мъча да подлъжа този свят да тръгне в по-добра посока? — Стисна ме по-здраво за раменете. — Ех, Фиц. Как можеш непрекъснато да ми прощаваш онова, което ти причинявам?

Не можех да му простя. Не бях казал това. Извърнах очи.

— Трябва да остана малко сам. Моля те.

Неловко мълчание посрещна думите ми. След това той каза:

— Разбира се.

Ръката му падна от раменете ми, той рязко стана и се отдалечи. Изпитах облекчение. Допирът му беше подсилвал връзката на Умението между нас. Караше ме да се чувствам уязвим. Той не знаеше как да се пресегне през нея и да опустоши ума ми, ала това не смаляваше моя страх. Нож, опрян в гърлото ми, беше заплаха, дори ръката, която го държи, да има само добри намерения.

Постарах се да пренебрегна другата страна на тази монета. Шутът нямаше представа колко открит беше за мен точно тогава. Усещането за това ме обсебваше, изкушаваше ме да опитам по-пълно свързване. Единственото, което трябваше да направя, бе да го накарам още веднъж да притисне пръстите си до китката ми. Знаех какво мога да направя с този допир. Можех да нахлуя в него, да узная всичките му тайни, да отнема цялата му сила. Можех да превърна тялото му в продължение на своето, да използвам живота и дните му за свои цели.

Срамно беше да изпитвам такъв глад. Виждал бях какво става с онези, които му се подчиняват. Как можех да му простя, че ме кара да се чувствам така?

Познатото главоболие от Умението пулсираше в черепа ми, а тялото ме болеше все едно, че бях водил битка. Чувствах се оголен за света и дори приятелският му допир ме дразнеше. Надигнах се и тръгнах залитайки към водата. Опитах се да се смъкна на колене на брега, но ми беше по-лесно да легна по корем и да залоча. След като утолих жаждата си, си наплисках лицето и зрението ми се проясни.

Погледнах отпуснатия вълк и след това се огледах за Шута. Стоеше доста встрани, дребничък, отпуснал рамене и свил устни. Бях го наранил. Изпитах съжаление. Беше ми мислил само доброто, но една част от мен все още упорито продължаваше да негодува срещу онова, което бе направил. Потърсих някакво оправдание да се вкопча в тази глупост. Нямаше оправдание. Все пак понякога да знаеш, че нямаш право да си ядосан, не разпръсва напълно яда.

— Така е по-добре — казах и тръснах водата от косата си, сякаш можех да убедя и двама ни, че ме е притеснявала само жаждата. Шутът не отвърна.

Гребнах вода с шепи, седнах при вълка и я оставих да покапе по провесения му език. След малко той се размърда едва-едва, колкото да си прибере езика в устата.

Направих ново усилие да се помиря с Шута.

— Знам, че го направи, за да ми спасиш живота. Благодаря ти.

Той спаси живота и на двама ни. Попречи ни да продължим по път, който можеше да унищожи и двама ни. Вълкът не отвори очи, но мисълта му бе наситена със страст.

Да, но това, което направи…

По-лошо ли беше от това, което ми направи ти?

Нямах отговор на това. Не можех да съжалявам, че го опазих жив. И все пак…