Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Тичах, без да следвам пътека през гората, храстите ме дърпаха, опитваха се да спрат стремглавия ми бяг. Газех през тях, без да мисля за дрехите и драскотините. Вълкът не можеше да диша; учестеният дъх на собственото ми тяло бе като подигравка с мъчителното му пъшкане. Мъчех се да не допусна паниката му да се превърне в моя. Извадих ножа си, докато тичах, готов за всякакъв враг, който можеше да го е нападнал. Но когато изригнах от дърветата на сечището близо до вира на бобрите, го видях да подскача сам на брега. Дращеше с едната си лапа в устата си; челюстите му бяха разтворени широко. Половината от една голяма риба лежеше на каменистия бряг до него. Той отстъпваше на кръгове, тръскаше свирепо глава и се мъчеше да извади онова, което го беше задавило.

Хвърлих се на колене до него.

— Не се бори с мен! — замолих го, но не мисля, че можеше да ме послуша. Нажежена до червено паника пронизваше мислите му. Опитах се да го прегърна през шията и да го спра, но той се дръпна. Тръскаше бясно глава, но не можеше да изкара рибата от гърлото си. Хвърлих се върху него и го съборих на земята. Паднах върху ребрата му и с това, без да съм го мислил, спасих живота му. Натискът на тялото ми върху гърдите му избута запушилата гърлото му риба нагоре. Без да мисля за зъбите му, бръкнах в устата му и я изтръгнах. Захвърлих я настрана и се вдигнах от него. Той се олюля и се изправи. Чувствах, че нямам сили да стана.

— Да се задавиш с риба! — възкликнах разтреперан. — Трябваше да се сетя! Да те науча да не гълташ толкова лакомо.

Поех си дълбоко дъх, неописуемо облекчен. Но облекчението ми бе краткотрайно. Вълкът стана, направи две колебливи крачки и рухна на земята. Вече не се давеше, но болката избуя в него, непреодолима.

— Какво става? Какво му е? — попита Шутът зад мен. Дори не бях забелязал, че ме е последвал. Но нямах време за него. Клекнах до приятеля си. Докоснах го уплашено и усетих как допирът усили връзката ни. Стягаше го болка, дълбоко в гърдите. Толкова го болеше, че едва можеше да диша. Сърцето му туптеше неравно. Отворените му клепачи разкриваха само бялото на очите му. Езикът беше увиснал вяло от устата му.

— Нощни очи! Братко! — извиках, но знаех, че едва ме чува. Пресегнах се към него, за да му дам от силата си, и усетих нещо невероятно. Той ме избягваше. Отдръпваше се от досега ми, отказваше, колкото слабостта му можеше да позволи, онази връзка, която споделяхме от толкова време. Затаи мислите си, измъкна се от мен и потъна в сивота, която не можех да пронижа.

Беше непоносимо.

— Не! — изревах и отпратих съзнанието си след него. Щом не можех да накарам онази сива преграда да се подчини на Осезанието ми, пронизах я с Умението си, безразсъдно и инстинктивно използвах всяка магия, която притежавах, за да достигна до него. Стигнах до вълка, и още как. Изведнъж се озовах в него, съзнанието ми се сля с неговото по начин, който не бях познавал никога досега. Тялото му стана мое.

Преди години, когато Славен ме беше убил, бях избягал от разбитата коруба на собствената си плът и бях намерил подслон в Нощни очи. Обитавах с вълка в тялото му, усещах мислите му, виждах света през неговите очи. Пътувал бях с него, спътник в живота му. Накрая Бърич и Сенч ни бяха върнали при гроба ми и ме бяха върнали в изстиналата ми плът.

Това не беше същото. Не. Сега бях превърнал тялото му в свое, човешкото ми съзнание надмогна неговото вълче. Утаих се в него и наложих спокойствие над отчаяната му съпротива. Пренебрегнах отвращението му от това, което вършех; необходимо е, казах му. Ако не направех това, той щеше да умре. Нощни очи спря съпротивата си срещу мен, но това не беше съгласие. Беше все едно, че отстъпва с презрение онова, което му бях отнел. По-късно щях да се безпокоя за това. Обидата му сега беше най-малката ми грижа. Беше странно да съм така в тялото му, досущ все едно съм навлякъл нечия чужда дреха. Осъзнавах всяка частица от него, от ноктите до крайчеца на опашката. Въздухът странно се изливаше върху езика ми и макар да бях отчаян, дневните миризми ми заговориха рязко. Можех да подуша миризмата на Фиц наблизо и смътно осъзнавах, че и Шутът се е присвил над онова тяло и го разтърсва. Но нямах време за това. Бях открил извора на болката на това тяло. Съсредоточаваше се в потръпващото ми сърце. Налагането на спокойствие на вълка вече му беше помогнало донякъде, но накъсаният, неравен ритъм на кръвта му говореше злокобно, че нещо ужасно се е объркало.

Надничането в едно мазе е нещо много по-различно от слизането в него и оглеждането. Обяснението е лошо, но е най-доброто, което мога да предложа. От усещането на вълчето сърце аз изведнъж станах вълчето сърце. Не зная как го направих. Беше все едно съм натиснал отчаяно с рамо заключена врата, знаейки, че спасението ми е от другата страна, и тази врата изведнъж е поддала. Станах неговото сърце и знаех функцията си в тялото му, и знаех също така, че тази функция е затруднена. Като сърце, стегнах се и малко по малко, с усилие, се опитах да изравня ударите. Постигнах го, натискът на болката се облекчи и се залових за работа.