Ник Харкауей - Машина за ангели

— О, Боже — казва Еди Банистър. — Трябва ли да го застраховам?

— Навярно да. Автомат като този ще го грабнат за хилядарка като топъл хляб… — Джо кима решително. Ако не го грабнат, ще си остане като мъртва риба на тезгяха на търга, но да не навлизаме в подробности в момента.

— Можете ли да го поправите? — пита Еди Банистър, а той бръсва настрани разочарованието си и я уверява, че да, разбира се, може.

— Веднага? — пита тя и той отново отговаря положително, понеже си носи инструментите, никога не напуска дома си без тях. Подплатена щипка да придържа облицовката. Друга в ролята на трета ръка. Обтегачи. Всъщност няма щети, по-скоро изглежда, все едно някой е разглобил механизма нарочно. Доста внимателно. Щракатащрак и предметът е сглобен, само дето… хъм. Липсва някаква част — не е ли винаги това причината? Трябва да се свържат лостчетата… ха! Подобна вещ би имала видими движения, почти човешки. Много впечатляващо, извънредно напредничаво за времето си. Джо е виждал по телевизията робот на същия принцип и го смята за брилянтна идея. Това тук като нищо би могло да му е прототип. Без съмнение някъде призракът на мъртъв майстор се върти в гроба.

Джо поглежда към Еди за разрешение, запалва мъничък оксижен, нагрява парче метал и го усуква, мачка и сгъва. Щракатащрак отново. Подухва към него. Отново го мачка. Да. Точно така, ето тук и… готово. Consumatum est [11] Лат. — свърши се, извършено е; последните думи на Христос на кръста. — Б. пр. , както би казала майка му.

Джо вдига поглед и Еди Банистър го гледа — или може би гледа отдалеч собствения си живот. Лицето й е неподвижно и в течение на призрачна секунда майсторът си представя, че е предала Богу дух право пред него. След това тя потреперва и го дарява с тънка призрачна усмивка, и казва благодаря, а той навива играчката и я пуска да марширува: мъничко войниче, което щрапа леви-десни-леви по масата и набръчква покривката с миниатюрните си подковани ботушчета.

Кучето надзърта към него: странно сляпо псе, наострило дебели ушета, напъващо се да прогледне през стъклени очи.

Не е съвършено, часовникарю. Влачи си единия крак. Но и така бива. Бъди нащрек: господарката ми е силно трогната. Мъките ти се отплащат. А сега — изчезвай!

Джо Спорк наистина изчезва, внезапно почти сигурен, че клиентката иска от него нещо различно — има си друга тайна, по-голяма, която изисква безкрайното изпитване на Джей Джей Спорк, преди да го признаят за достоен за нея. Чуди се с лек копнеж дали не се е провалил и не е ли редно да се върне. Но може би Банистър просто е самотна и припознава в него събрат по изолация.

Не че той е самотен по нейния начин.

И не че е самотен точно сега, не напълно. В ъгълчето на полезрението му се мярка нещо — тъмна сянка, отразена в прозорците на автобус на уличното платно. Смътен силует под козирката на нечия входна врата. Джо се обръща и се оглежда добре, преди да пресече улицата, цял нащрек при проверката на тротоара от лявата си страна. За малко да го изпусне. Дебнещият го е толкова неподвижен, че трудно се различава; погледът търси стави и движения там, където такива няма. Но, да, в тъмната козирка на закованата пекарна май някой го наблюдава: заушен силует в рокля или с обемно палто и воал като на оплаквачка. Може да е пчелар или вдовица — или високо, хилаво дете, което си играе на призрак. Но най-вероятно е окачен на стената стар конопен чувал — зрителна измама.

Миг по-късио дълга зелена лимузина за малко да прегази Джо. Гневното лице на матроната зад волана недоволно му се муси, задето е стоял на платното, а наблюдателят — ако изобщо е имало такъв — напълно се изплъзва от мислите му.

Недоволен и неспокоен, Джо се отбива в магазина на ъгъла да провери дали Ейри не би му продал отрова за котки.

Когато Ейри пристигнал в Лондон, кръстил магазина си „Ляп и ма’ло“. От гледане на английска телевизия бил стигнал до заключението, че хората в Лондон много си падат и по шегичките, и по ъгловите магазинчета — и си направил извода, че комбинация от двете неизбежно ще пожъне голям успех. „Хляб и масло“ станало на „Ляп и ма’ло“ и почти веднага се изяснило, че макар лондончани наистина да се радват и на шегите, и на удобствата, хич не си падат по собственици на лавки, дето явно им се подиграват, и при туй са с чуждоземен вид. Правилната употреба на апостроф за отбелязване на глобална пауза не печелела поддръжници.

Ейри се учел бързо и не след дълго замазал с боя обидната табела. Джо така и не е сигурен дали името на собственика има нещо общо с „Ейри“, или той си го е избрал с удобно „чуждоземско, но английско“ звучене, което да не стряска местните със сложност или намек за ненужна образованост.