Ник Харкауей - Машина за ангели

Тревожен, майсторът отпуска на своята нощнопазарна персона краткосрочно разрешение за пребиваване на повърхността.

След като приключват с формалностите, Камърбанд сяда и разтваря в скута си тефтерче. От този ъгъл изглежда дори още по-странно, отколкото когато Джо го видя да препуска по „Куойл“. Главата му е с почти съвършено крушовидна форма. Мозъкът навярно е натикан в тясното пространство отгоре. Бузите му са големи и тлъстички, така че, ако беше елен или пък камбала, щяха да предизвикат приток на радостно слюноотделяне у любителите на тлъстите храни и деликатеси. Лъха силно на разреден, но смрадлив парфюм. Тази марка рекламират младежи на сърфове, които от морето влизат безгрижно право в тропически казина с добре надарени, тъмнооки жени. Смрадливката се продава в бутилка с вид на ананас от прозрачно стъкло. Твърде младежки е за дебелия гост, а и не прикрива вонливата Eau de Cummerbund, негов естествен телесен секрет.

— Въпросът бил малко деликатен? — напомня им Джо.

— Боя се, че да — съгласява се Титуисъл.

— За какво се отнася?

— За вещите на починалия ви дядо.

— На дядо ми ли?

Безвредна тема е, а и Дениъл Спорк не е бил нито обирджия, нито изплескан с кръв бандит — за разлика от сина си, — но все пак още повече изправя Джо на нокти.

— Да, точно така. Мистър Дениъл, струва ми се.

— И какво за него?

— Ах. Ами… натоварен съм да придобия дневниците на дядо ви и всякаква кореспонденция, с която бихте се съгласил да се разделите. Заедно с всички образци на работата или инструментите му, които все още се намират във ваше владение. И всякакви странни предмети.

— Ясно.

Всъщност не е ясно — или по-скоро отчасти е ясно, но Джо не може да определи какво точно.

— Упълномощен съм да преговарям за продажбата, така че да стане бързо и да уредим изземването. Новите експозиции обикновено отварят през януари и приготвянето им отнема известно време, така че то е от значение. Посещавали ли сте музея?

— Не, не съм запознат с него.

— Малцина са! Срамота. Но кураторите наистина вършат изумителна работа. Изграждат експозициите така, че наистина умело да ги демонстрират. Непременно трябва да ни посетите!

— Звучи великолепно.

— Щом видя предметите, разбира се, ще мога да ви дам подобра представа каква сума ще сме склонни да заплатим — но разполагам със значителен бюджет. Американски пари, сещате се, не британски. С допълнителни нулички, ако ме разбирате.

— А има ли конкретни предмети, които ви интересуват? Разполагам с малък набор твърде обикновени инструменти, които са принадлежали на дядо ми. Макар че, струва ми се, при мен е и щипката за маса, която е изобретил за гравьорство. Найинтересните вещи, боя се, баща ми изхвърли твърде неформално, докато дядо ми беше още жив…

О, и още как. Дениъл Спорк — премерен и крехък — беше способен с крясък да разтърси покрива и да събори основите на къщата. Кълнеше сина си, че е змия, престъпник, измамник. Нарече го пълзящата буболечка без концепция за чест, без разбиране за нищо добро в човечеството. Обяви го за зъл. И майката на Джо, разплакана и вкопчена в ръката на Матю, порицаваше Дениъл. „Не говори така, Дениъл, моля те! Моля те. Той не е знаел!“

Но Дениъл Спорк гореше с праведен плам. И последната опора на вярата му бе надве строшена. От това светът обедня — и Матю, плът от плътта му, лъжливо и недостойно за прошка копеле, беше слабата брънка във верига от толкова невероятна важност, че нямаше начин да се изрази като цяло. Дениъл му обърна гръб и трепереше, тресеше се и отблъскваше всички членове на семейството. А после слезе в работилницата си да прерови останките от „огнената разпродажба“ на Матю и да провери какво е оцеляло и какво има смисъл да се връща към живот. Едва след половин ден, прекаран в ровене из книжата си и трупане на късчета и парченца на работната маса, с уста все още като горчива черта от болка и с Часовника на смъртта, сложен притеснително пред него да отброява всички тези черни мигове от живота му, старецът погледна към останалите боклуци и започна да се успокоява. Дневникът му, да, той беше запазен. Скицниците се намираха при приятел в занаята и можеха без съмнение да се върнат. Сандъчето му с инструменти го нямаше — магическа вещ с лостове и зъбчатки, която се разтягаше и разгъваше в миниатюрна работна маса, — но самите инструменти бяха налични.

След като подреди в редица оцелялото си съкровище, Дениъл го обикаляше и гукаше на вещите си, отваряше тефтери и галеше кутии, и накрая с доволен вик вдигна колекцията си от джазови плочи, стари, на седемдесет и осем оборота, скътани в предназначена за тях чанта.