Ник Харкауей - Машина за ангели

Какъвто всъщност ще извъртиш.

„Значи да не продавам, а?“

Очевидно не.

Прикрий. Спотайвай. Крий. Мами.

Ден на призраци, повечето — нежелани и неканени.

— Тогава ще очаквам предварителната ви оферта да бъде наистина поразителна. Не че и бездруго няма да бъде такава! А ако сте така любезни да ме извините, господа, имам друга среща с клиент — по съвсем различен въпрос, уверявам ви, — в десет и половина и наистина трябва да тръгвам. Какво ще кажете да се видим по същото време в понеделник?

Следва дълга пауза. „Исусе — мисли си Джо, — те наистина ли ще ми се нахвърлят на момента?“

— Идеално — отсича Титуисъл накрая. Бърка в джоба си и вади защипана между два тънки пръста снежнобяла визитна картичка. — Обадете се, ако срещнете проблеми — музеят има извънредно много приятели. Можем да ви помогнем по найразлични начини.

„Да, сигурен съм, че можете.“

Джо ги гледа как се отдалечават по улицата. И двамата не поглеждат назад. Не спира кола, която да ги вземе. Гостите му изглеждат напълно потънали в разговор и все пак той се чувства наблюдаван — шпиониран.

„Добре. Значи съм много отегчителен, така ли? Правя отегчителни неща. Живея отегчителен живот и никой не може да твърди обратното. Занимавам се с антики и джунджурии и не изненадвам с нищо. Отскоро съм ерген и не след дълго завинаги напускам демографската група 25–34. Харесвам кифли охлюви с канела, каквито в днешно време не се правят, и се влюбвам в случайни, гневливи жени, които не ме смятат за забавен.

Навивам часовници като Дейниъл.

И няма да се превърна в Матю.“

— Били, Джо се обажда. Звънни ми, моля те. Трябва да поговорим!

Джо въздиша, плувнал в нужда от някакъв вид утеха и наясно, че няма познат, от когото с лекота да си изпроси прегръдка, а после се връща на работа.

Джо навива часовниците всеки ден следобед. За разлика от присъщата на повечето му колеги в занаята практика не ги наглася на различно време, така че винаги по някой да звъни. Клиентите го навестяват по уговорка или с препоръка. В днешно време, когато всичко е изучено и таксономизирано, „Спорк и Ко“ се води „целеви бизнес“. Когато го посетят, клиентите му — поне в по-голямата си част — вече знаят какво искат и е слабо вероятно да ги успокои или да сгрее сърцата им покупката на нещо друго само защото то вика „звън“, докато със собственика си пийват кротко чай с мармаладен тарт. Посетителите му търсят великолепие и автентичност — и майсторска направа. Тъй да се каже, купуват си ръкостискане с миналото.

А миналото е тук, уловено на завоя на Темза и в безкрайния шепот на зъбчатки и маховици, усърдното шушукане на добре смазани механични устройства. Ако Джо извади късмет — или когато успее да си уговори среща във връзка с графика на приливите и радиоточката, която държи опряна на крайречната стена, мъглата ще придойде и вълните ще ближат зида, а някой скръбен шлеп ще скърца по реката или дори ще ревне със сирена в гъстите валма, и докато цялата сграда се изплъзва от примката на времето, клиентът му ще се хвърли с главата напред в магията на момента и ще купи предмета, за който е дошъл, макар че — неизбежно — всички идват с очакването да вземат желаното на половината от съобщената им цена. За да остане верен на себе си, понякога се налага Джо да отказва много сериозни оферти. В такива случаи се шегува, че ако някой от двама им притежава другия, то почти сигурно юздите на човека държи работилницата, с все търпеливия призрак на дядо му и неспокойния, буен дух на баща му.

Джо навива часовниците. Ключовете са подредени на малка количка — ако са връзка на халка, тя би дрънчала и ще издраска кутиите, в торбичка ще се налага всеки път да рови в нея в търсене на правилния ключ. Той бута количката и се старае да потисне чувството, че е болничен санитар, който кара мъртвец към моргата.

Дзън-дрън, много съжалявам, времето му дойде.

През последната година Джо започна да си пуска „Радио 4“ на Би Би Си, докато навива часовниците. Тихото бърборене на новините и артистичните пререкания в ефир осигуряват приятен фон, а от време на време четат и прогноза за нивото на реката — успокоителната литания на места, където няма да му се налага да ходи. Флемиш Кап, седем, покачва на девет. Наскоро „Радио 4“ малко го подвежда, понеже в момента новините са доста напрегнати. Заедно с разнообразните климатични проблеми точно сега светът преминава през криза, очевидно наречена „петролен пик“ — момент, след който петролът става още по-труден за придобиване и поради това по-скъп, и в крайна сметка ще изчезне — и като последица на последната среща на онова там някакво си Ге отношенията се обтягат. Джо се надява, че напрежението не е от такъв тип, който предсказва бомбардировки. Не смята за особено отпускащи гневните южноамерикански дипломати, изпълнените със съжаление ирландски авиационни шефове и твърде самоуверените канадски петролни магнати, така че днес радиото мълчи на полицата си.