Ник Харкауей - Машина за ангели

Страничен ефект от това е паническото драпане на средните класи в търсене на убежище и недопроучените дискусии за исторически злодеи и в частност — за касоразбиващия, влакоограбващ и картинокрадлив баща на Джо Спорк: дендито на панделата Матю „Картечния“ Спорк. Тези обсъждания плашат Джо много повече, отколкото Каналджийският обход. И при нормални обстоятелства той страни от идеята да му се приписва роля, наричана в определен вид криминални романчета habitue на demi-monde [9] Фр. — обитател на полусвета; на демимонда (т. е. на висшето общество като смес от наследствена аристокрация и богаташи). — Б. пр. , което идва да намекне, че се познава с хазартните играчи и престъпниците, а и с мъжете и жените, които се навъртат около тях. Засега Джо е готов само да признае, че донякъде все още обитава покрайнините на демимонда, стига само в замяна да не му се налага да говори за него.

Неизбежно в създаването на миниатюра на самия себе си той открива, че е превърнал самоописанието си в некролог — да му е подръка.

Джошуа Джоузеф Спорк, син на Хариет Питър и знаменития гангстер Матю „Картечния“ Спорк, умира бездетен на възраст под четирийсетте. Надживян е от майка си, сега монахиня, и от малък брой уважавани бивши приятелки. За най-голямо постижение в живота му следва да се признае, че е избягал превръщането в копие на баща си, макар за целта да е кривнал твърде надалеч към по-уседналия начин на живот на дядо си. В петък ще има възпоменателна служба, настояваме гостите да не носят огнестрелни оръжия и крадени вещи.

Джо тръсва глава, за да проясни мислите си, и тръгва към железопътния мост.

Между „Клинтън Стрийт“ и „Блекфрайърс“ има задънена уличка, която в действителност не е глуха. В самия край на тясната цепнатина има пътечка, която води към железопътната линия, и щом застанеш с лице към релсите, веднага вляво ще видиш вратата към подземния свят. През тази малка портичка Джоузеф Спорк минава като същински Бял заек и се спуска по спирално стълбище в тесните, облицовани с червени тухли тунели на Каналджийския обход. Подземието тъне в пълен мрак и той рови в джоба си за работния ключодържател със скромната му подборка ключове и отключващи карти. На него виси и фенерче горе-долу с формата и размера на капачка на химикалка.

Синкаво-бялата светлина показва на Джо стени, покрити с мръсотия, нашарени тук-там с нечие неморално просветление: Дейв люби Лиза и винаги ще я ’бичка, поне тук долу. Джо промърморва нещо като благословия и подминава, като стъпва внимателно около гъсти локви слуз. Пред поредната врата увива кърпичка около устата си и размазва малко хвойнов мехлем под носа си („Традиционният затоплящ балсам на Адам!“; причината мазилото да е толкова възбуждащо, че е заслужило дори удивителен знак, си я знае само мистър Адам). Тази врата изисква ключ — каналджиите са инсталирали проста ключалка не като преграда за преминаващите, а просто любезно обозначаване на собствеността. Местните нямат кой знае колко против и други да използват този маршрут, но искат да се знае, че това става с тяхното благоволение. Каналджийският обход е като мрежа, но не може просто да скиташ из нея както ти се харесва. Трябват ти разрешения и споразумения, а понякога — и абонамент. Връзката ключове на Джо му гарантира преминаване през около двайсет процента от безопасните тунели — останалите са под агресивната охрана на официални и неофициални групировки с желание за уединение — включително самите каналджии, които са сложили на вътрешността на кралството си любезна, но ефикасна стража.

Десет минути по-късно Джо среща групичка приведени ниско каналджии по гумени костюми да ровят из токсичната слуз.

Едно време — когато Лондон беше осеян с фабрики и потопен в зелен смог, който в по-лоша нощ може да те задуши на място, та и дори преди това, когато открити канали са минавали по средата на улиците — каналджиите са били онези отрепки и опортюнисти, преравящи отвратителната смес да вадят от нея изгубени случайно монети и бижута. Дори днес хората изхвърлят направо изумителни неща — диамантите на баба падат долу с все кутията си, а леля Бренда е набедена за крадец; всевъзможни пръстени политат в канала от страст или се изплъзват от вледенени пръсти в студен ден; намират се и пари, разбира се; също и златни зъби, а веднъж, на едно от партитата на Матю, кралица Боклуче разказа на прощъпулчо Джо за вързоп акции на приносител с обща стойност от почти десет милиона паунда.