Ник Харкауей - Машина за ангели

Часовникът на смъртта пази и единствената му срамна тайна — малък, практичен реверанс пред миналото и финансовата нужда. В най-тъмната част на склада, близо до протеклия участък от стената и покрити с мръсен прашен чаршаф, стоят шест стари слот-машини — оригинални едноръки бандити, — които Джо преустройва за свой стар познат на име Йорге. Йорге („Йоооррр-ге! Със страст като Пастернак!“ [6] През 2012 г. Джо Пастернак — помощник-треньор на баскетболния университетски отбор на Аризонския университет — отправя пословично страстен ритник в краката на Йорге Гутиерес, играч на Калифорнийския университет. — Б. пр. — както се представя на новите си познати) върти няколко бордея, в които като основни атракции се предлагат хазартни игри и други пороци, а задачата на Джо е да поддържа тези традиционни машини — които сега раздават не просто пенита, а жетони за ценни награди и интимни услуги — и систематично да ги саботира, така че да се отплащат само в редки случаи или съобразно личните нареждания на Йорге. Този дребен компромис е и цената на запазването на бизнеса с часовниковите механизми.

Етажът отгоре — жилищната част, където Джо държи легло и няколко стари дървени гардероба, достатъчно големи да поберат боен кораб — е прекрасно жилище. Широките му сводести прозорци и патинираните от времето стени с червена [7] По време на индустриалната ера в Лондон масово се използват яркочервени тухли, за да бъдат сградите по-видими в мъглата. — Б. пр. зидария, които гледат към реката от едната страна и от другата — към градски лабиринт от магазинчета и пазарчета, складове и работилнички, трезори, автокъщи, митнически халета и един отвратителен квадрат сиво-зелена трева, попаднала под закрилата на немислима участ и поради това допусната да гнои там, където се е разпростряла.

Всичко това е чудесно, само дето халето на Джо наскоро се е сдобило с много сериозен дразнител — котка. Преди време едно от котвените места двеста ярда нагоре по реката получи разрешение да настани къща-лодка, на която живее много симпатичното и доста бедно семейство — Уотсън. Гриф и Аби са двойка леко параноични анархисти с дълбока алергия към всякаква бюрокрация или трудова заетост на съзнателно ниво. И двамата горят от странна смелост — те вярват в изумително ужасяващ вариант на политическата реалност и се борят с нея. Джо така и не е проумял дали са луди или просто смущаващо и безкомпромисно неспособни на самоизмама.

Във всеки случай той дава на Уотсънови всичките си излишни играчки на пружина и от време на време вечеря с тях, за да се увери, че са още живи. Те на свой ред споделят с него зеленчуците от парчето си земя и хвърлят по едно око на халето, ако той пътува за уикенда. Котката (Джо мисли за нея като за „Паразита“) си ги е осиновила преди няколко месеца и сега властва над къщата-лодка чрез комбинация от умели политически и емоционални маневри, изпълнявани посредством натиск върху възхитените деца на семейството и психотичен подход към популацията гризачи, който печели одобрението на господин и госпожа У За съжаление, Паразита си е предвидил халето на Джо за втори свой дом, стига само да успее да съсипе или прогони настоящия му обитател, когото не одобрява.

Джо наднича в парчето патиниран бронз, който ползва за огледало за бръснене. При настаняването си го намери тук — назъбено парче от по-голяма конструкция — и му харесва топлината му. Стъклените огледала са зеленикави и придават на образите болнав и тъжен вид. Той не иска да има общо с онзи, когото вижда отразен в стъклено огледало. Предпочита да вижда сърдечен, гениален пич, малко размъкнат, но ако не богат, то поне здрав и относително умен.

Джо е едър, с широки рамене и бедра. Костите му са тежки. Има волево лице и гордо оформени черти. Що-годе хубавец — може би, но в никой случай — деликатен. За разлика от Папа Спорк, който беше наследил гените на своя баща и изглеждаше като танцьор на фламенко, Джо е най-нечестно проектиран от природата да напомня типовете, които стоят на вратата в по-грубиянските барове. Идва му по майчина линия: Хариет Спорк е изящна фея, но това се дължи повече на религията и храните с много фибри, отколкото на генетиката. Има костна структура, достойна за касапин от Къмбрия и съпругата му, селянка от Дорсет. При изготвянето на калъпа й природата е имала предвид обветрения живот на черноработник, спането край лагерни огньове на открито и пухкава старост в обкръжението на прежурени от слънцето хлапета. Това, че дамата е избрала живота на певица и после — на монахиня, е доказателство за дозата прикрит инат в нея или може би последствие от странните промени на двадесетия век, превърнали поне за известно време провинциалното майчинство в признание за поражение.