Ник Харкауей - Машина за ангели

Съвременните каналджии носят снаряжение, предназначено за дълбоководни водолази — е, и самата мръсотия е достатъчно неприятна, но в нея има и страховити находки: спринцовки с игли и други гадости, да не споменаваме за химикалите, които променят мъжките риби по света в женски и избиват всички жаби. Средностатистическият труп изтрайва седмица по-дълго от едно време — маринован е в консерванти от супермаркета. Така че отрядите на каналджиите приличат на преживели кофти кацане астронавти от друга планета, проправящи си път през своята версия на първичната супа.

Джо им маха, докато бърза по стърчащата над канала пътека, и те отвръщат на поздравите му. Тук долу нямат много посетители и още по-малко от тях им вдигат ръка в одобрения от Нощния пазар поздрав, с кокалчета нагоре и вирнат палец под ъгъл от четирийсет и пет градуса. Водачът отвръща колебливо на поздрава.

— Здрасти — казва на висок глас Джо Спорк, понеже шлемовете не подобряват слуховите възприятия. — Как е Катедралата?

— Чиста — отвръща каналджията. — Приливните шлюзове са затворени. Я чакай, май те познавам, а?

Ами да, познава го: играли са заедно като деца в облечените в кадифе, озарени от факлите коридори на Нощния пазар. Семейството на каналджиите и Нощният пазар са предпазливи съюзници — малки държавици, съществуващи в рамките и под дъното на по-голямата, наречена Великобритания. Гангстерски нации, днес смалени многократно спрямо времето, когато Джо е бил дете. Нощният пазар в частност е тежко пострадал и властелините му не са в състояние да вдъхновят същата живописна, устата тълпа престъпници, запазена марка на Матю Спорк и приятелите му: двор без крал.

Но нека не говорим за онези дни, нали се преструвам на човек с истински живот.

— Просто имам стандартна физиономия… — промърморва Джо и продължава нататък.

Измъква се през врата в старата пневматична железница на Пощите (на даден етап Матю Спорк притежаваше камара пощенски концесии из цяла Великобритания и ги използваше да продава и крие най-необичайни товари), след това по страничен тунел и по стълбите попада в Катедралната пещера. Изкопана за основа на средновековен дворец, който така и не бил завършен, днес потопена в тинята на лондонския водосборен басейн, тя е влажна и много тъмна. Каменният таван е къпан в минерален дъжд толкова стотици години, че сега е покрит с лепкав алабастър, сякаш пещерата е естествена. Когато канализацията на викториански Лондон прелива — което се случва все по-често и по-често в днешното време на климатични промени, — цялата зала е под вода. Джо потиска тръпка на клаустрофобия, породена от самата мисъл за това.

Паянтова метална рамка води през залата и към долните нива на железницата, а след това рязко свършва пред древен товарен асансьор, който излиза близо до речния бряг — от древността и до съвременността все магистрала за контрабандисти.

Цялото пътуване отнема няма и половин час. Рекорд, който трудно може да се подобри и с кола, дори ако няма задръствания.

Кучето се нарича Бастиън и е лишено от срам или милост. Всяко достойно за рода си псе ще ти подуши слабините за добре дошъл, но Бастиън ръгва изсъхналия си нос в шева на панталоните на госта и не показва признаци да преминава в отстъпление. Джо се размърдва леко и кучето го възнаграждава с предупредително клокочене дълбоко в гърдите си: Устата ми е в плътна близост до гениталиите ти, человече, който събеседва с господарката ми на чаша кафе. Не ме дразни и не се закачай с мен! Само един зъб притежавам, о, да, понеже останалите отдавна са били забити в плътта на грешници. Пази се от ченето ми, горно и долно в праведна, симетрична оскъдица. Да мърдаш не смей, човече на часовниковия механизъм, и се покори на господарката ми, защото тя ме обожава дори на преклонна възраст, каквато съм достигнал.

Всъщност животинчето е дребно — съсухрена останка от мопс — и сякаш развалените зъби не му стигат, няма си и следа от естествени очни ябълки. И двете са били сменени с изкуствени, изработени от бледорозово стъкло, което сякаш пречупва и отразява вътрешния пейзаж на празните очни ями на Бастиън. Това зловещо видение влага доста искреност в ръмженето и Джо избира да позволи на звяра да лигави слабините му.

Собственичката на Бастиън се нарича Еди Банистър и е много дребна и извънредно спаружена, и очевидно превъзхожда по възраст и Британския музей. Сребристата й коса е като прилепнал шлем, през който на места прозира покритата с лунички кожа на скалпа й. Лицето й — има горд поглед и силна уста, които подсказват, че едно време е била хубавица — е толкова бледо, че Джо си представя как наистина вижда костите през бузите й и бръчките на ръцете й са сгънати една около друга като стопена пластмаса, и всичките криволичат в непредсказуеми посоки. Еди Банистър е стара.