Кристофър Прийст - Престиж

— Това е отпреди да стане такъв — каза тя. — Прекарал е по-голямата част от живота си в борба за слава и се е прочул няколко години преди смъртта си. Тази програма е от 1881 година, когато най-после щастието е започвало да му се усмихва.

— Какво значат тези? — попитах, като посочих стройната колона от числа, вписани в страничното поле на програмата. На гърба имаше още.

— Наричам ги Вманиачената каталогизираща система на Великия Дантон — отговори тя. Тя се отдръпна от канапето и коленичи без излишни формалности на килима до стола ми. Наведе се към мен, за да надникне в програмата, и каза: — Не съм разгадала всичко, но първото число се отнася до съответния ангажимент. Някъде трябва да има счетоводна книга с пълния списък на всеки негов ангажимент. Под нея вписва същинското представление, което е изнесъл, колко от тях са били матинета и колко вечерни представления. Следващите числа са списък на триковете, които е представял — в кабинета му има и десетки бележници с описания на целия му репертоар. Все още пазя някои от тези бележници тук и дори можете да прегледате кои от номерата е демонстрирал в Стоук Нюингтън. Но става още по-сложно, защото повечето трикове имат леки вариации и той навсякъде дава съответните отпратки. Ето това число тук, „10 гв.“. Мисля, че толкова са му платили, десет гвинеи.

— Това добре ли е?

— Ако е било за една вечер, е било по царски. Но вероятно ги е получил за цялата седмица, така че е било горе-долу добре. Според мен този театър не е бил особено популярен.

Вдигнах купчината с останалите програми и както ми каза Кейт, на всяка имаше бележки със сходни кодове.

— Всичките му приспособления също са означени — каза тя. — Понякога се питам как е намирал време да излиза сред хора и да си изкарва прехраната. Но когато разчиствах избата, открих, че всяка част от екипировката му си е имала идентификационен номер — всяка една — със своето място в огромен списък с отпратки към останалите книги.

— Може би някой друг го е правел вместо него.

— Не, всичко е с един и същ почерк.

— Кога е починал? — попитах аз.

— Всъщност по този въпрос, колкото и да е странно, има някои съмнения. Във вестниците се твърди, че е починал през 1903 година и дори има некролог в Таймс, но в селото се намират хора, които твърдят, че на следващата година все още е живеел тук. Онова, което намирам за особено странно, е, че се натъкнах на некролога в една негова книга с изрезки, където беше залепен, означен и индексиран също като всичко останало.

— Можете ли да обясните как е възможно това?

— Не. Алфред Бордън говори по въпроса в книгата си. Чак след като се запознах с нея, опитах да науча повече за случилото се помежду им.

— Пазите ли други документи?

Докато тя се протягаше за книгите с изрезки, си налях още глътка от американското уиски, каквото дотогава не бях опитвал, и установих, че започвам да го харесвам. Харесваше ми и че Кейт е седнала на пода до краката ми и от време на време обръща глава към мен, за да ми каже нещо. Беше леко слисващо, че съм там, без да разбирам напълно какво се случва, че разговарям с нея за фокусници, срещи в миналото, а не съм на работа или на път за дома на родителите си, както бях планирал.

В онази част от ума ми, където пребиваваше моят брат, усещах задоволство, различно от всичко, което дотогава бях изпитвал от него. Подканяше ме да остана.

Навън студеното следобедно небе се смрачаваше и дъждът на Пенините продължаваше да вали. Откъм прозорците повяваше непрестанно ледено течение. Кейт хвърли още дърва в огъня.

Пиша през 1901 година.

Името ми, истинското ми име, е Алфред Бордън. Историята на моя живот е историята на тайните, с които живях. Тези тайни са описани тук за пръв и последен път; това е единственият екземпляр.

Роден съм през 1856 година на осмия ден от месец май, в крайбрежния град Хейстингс. Бях здраво, жизнерадостно дете. Баща ми беше занаятчия, майстор на каруци и бъчвар. Домът ни на Манър Роуд № 105 се намираше на дълга уличка, виеща се по склона на един от няколкото хълмове, на които е построен Хейстингс. Зад къщата имаше стръмна и уединена долина, където овцете и добитъкът пасяха през летните месеци, но пред нея хълмът се издигаше, осят с още много къщи, преграда между нас и морето. Именно благодарение на тези къщи, фермите и търговските предприятия наоколо, изкарваше прехраната си баща ми.