Кристофър Прийст - Престиж

— Пристигна по пощата едва тази сутрин. Нямах възможност да…

— Помислих си, че ще ви заинтересува силно да разберете какво се е случило.

И отново се чудех: защо продължаваше да говори за семейство Бордън? Бяха твърде откъснати от мен, не знаех каквото и да е за тях, и ме бяха отхвърлили. Говореше за нещо, което интересуваше нея, а не мен. Чувствах, че трябва да се отнеса учтиво към нея, да изслушам онова, което имаше да каже, но едва ли някога би разбрала съпротивата, вкоренена дълбоко в мен, несъзнателния защитен механизъм, изграден от дете, изоставено от семейството си. За да се приспособя към новите си родители, ми се бе наложило да захвърля всичко, което ми бе известно за предишните. Колко пъти трябваше да й го повторя, за да я убедя?

Тя каза, че иска да видя нещо, остави чашата и прекоси помещението до едно писалище, разположено до стената точно зад гърба ми. Когато се наведе към най-долното чекмедже, деколтето й се разтвори и успях да открадна един поглед: тънка бяла презрамка, част от дантелената чашка на сутиен, горната част на гръдта, приютена във вътрешността й. За да бръкне в чекмеджето, се наложи да протегне ръка и да се обърне и това движение подчерта нежната извивка на гърба й, по който презрамките още веднъж се откроиха през тънката материя на роклята, докато в същото време косата се спусна пред лицето й. Опитваше се да ме въвлече в нещо, за което не знаех каквото и да било, но вместо това я оглеждах и през ума ми се стрелкаха случайни помисли какво ли би било да правя секс с нея. Секс с благовъзпитана лейди; беше от онзи вид не толкова смешни шеги, каквито пускаха репортерите в редакцията. За добро или зло това бе животът ми, по-интересен и проблематичен за мен в сравнение с всички фокусници от далечното минало, взети заедно. Попита ме къде живея в Лондон, а не с кого живея там, така че не споменах Зелда. Изключителната и влудяваща Зелда, с късо подстриганата й коса и обица на носа, с подкованите й кубинки и тяло мечта, която преди три вечери ми бе заявила, че иска да имаме отворена връзка, и ме бе зарязала сам вкъщи в единайсет и половина вечерта, отнасяйки със себе си по-голямата част от книгите и дисковете ми. Оттогава не я бях виждал и започвах да се тревожа, макар и преди да бе постъпвала по подобен начин. Исках да попитам тази благовъзпитана лейди за Зелда не защото ме интересуваше какво може да ми отговори, а защото за мен Зелда е истинска. Как според вас бих могъл да си върна Зелда? Или: как да се измъкна без излишни драми от работата във вестника, без да изглежда така, сякаш отхвърлям волята на баща си? Или: къде да живея, ако Зелда ме напусне, защото все пак апартаментът е на родителите й? Как ще се издържам, ако остана без работа? А ако брат ми съществува, къде е и как да го открия?

Всички тези въпроси бяха далеч по-непосредствени за мен от каквито и да е новини за вражда между прадядовци, за които никога не бях чувал. Един от тях бе написал книга обаче. Може би това щеше да се окаже интересно.

— Не съм ги разглеждала от години — каза Кейт с леко приглушен глас от усилието да се протегне колкото може по-навътре. Беше извадила някакви фотоалбуми, които в този момент стояха струпани на купчина на пода, докато тя опипваше задната част на чекмеджето. — Ето.

Стискаше неподредена купчина листове, очевидно стари и пожълтели, с най-различни размери. Пръсна ги на канапето до себе си и взе чашата, преди да започне да ги разглежда.

— Прапрадядо ми е бил от онези хора, които страдат от мания за подреждане — каза тя. — Не само е пазел всеки лист хартия, а е слагал етикети, съставял е списъци, имал е цели шкафове, пълни с точно определени неща. Докато растях, родителите ми обичаха да казват: „Нещата на дядо“. Никога не ги докосвахме, дори не ни позволяваха да ги разглеждаме. Но с Розали не се сдържахме и претършувахме една част. Когато тя напусна, за да се омъжи, и останах сама, най-после успях да сортирам всичко. Дори продадох някои от апаратите и костюмите на доста добра цена. Открих тези театрални програми в стаята, която е използвал за кабинет.

През цялото време, докато говореше, тя не спираше да прелиства програмите и сега ми подаде един чуплив, крехък и пожълтял лист хартия. От безброй разгръщания гънките бяха започнали да се закъсват и всеки момент щеше да се разпадне. Програмата беше от „Емпрес Тиътър“ на Еверинг Роуд в Стоук Нюингтън. Сред списъка от изпълнители имаше обявени и ограничен брой представления, следобедни и вечерни, от 14 до 21 април. („Вижте обявленията във вестниците за допълнителни сведения.“). На първо място и с червено мастило беше ирландски тенор на име Денис O‘Канахан („Изпълнете сърцата си с радостта на Ирландия“). Сред другите участници бяха Сестрите Маккий („Трио прекрасни шансонетки“), Сами Реналдо („Да ви погъделичкам ли, Ваше височество?“) и Робърт и Робърта Франкс („Рецитал пар екселанс“). Кейт се приведе към мен, посочи с пръст долната половина на страницата и там беше името на Великия Дантон („Най-големият илюзионист на света“).