Патрик Ротфусс - Музиката на тишината

Историята обаче далеч не се разви според очакванията ми. Беше доста по-особена от обикновен бандитски разказ, а самата Аури беше забулена в много повече мистерии, отколкото можех да предположа.

Когато историята удари 14 000 думи, аз я оставих настрани. Беше твърде дълга. И твърде странна. А и по това време вече беше ясно, че няма да е подходяща за антологията. Аури не беше някаква обикновена разбойница. Освен това в самата история се разказваше за нещо съвсем друго.

Въпреки че отдавна бях изпуснал крайния срок, Мартин и Гарднър проявиха разбиране и ми дадоха още малко време. Тогава написах историята „Дървото на мълнията“, в която се разказва за Баст. Тя беше много по-подходяща за целите на сборника.

Но историята за Аури не ми излизаше от главата и в един момент осъзнах, че просто трябваше да я довърша. Освен това преди доста време бях обещал новела на Бил Шафър от „Събтърейниън Прес“. Той вече беше издал двете ми илюстровани книжки: „Приключенията на принцесата и мистър Уифъл“ и нейното продължение „Мистър Уифъл и нещото под леглото“. Именно затова знаех, че няма да се изплаши от леко странна история.

Затова продължих да пиша, а историята ставаше все по-дълга и все по-странна. Вече си давах сметка, че няма да бъде класическа история. Тя изобщо не се съобразяваше с правилата за разказване на истории. От гледна точка на традиционните правила беше чиста проба несвързана бъркотия.

Но и точно това ми харесваше в нея. Беше странна и разхвърляна, заплетена, лишена от толкова важни части. И въпреки това ми харесваше. Харесваше ми да научавам толкова много нови неща за Аури и за Онова долу и в същото време ми харесваше сладкият вкус, който оставяше след себе си.

Без да се противя, позволих на историята да поеме в посоката, която сама си беше избрала. Не добавих насила никакви рамки или насоки, каквито се предполага, че трябва да присъстват. Реших да й позволя да бъде себе си. Поне засега. Поне докато стигна до края. Допусках, че тогава ще ми се наложи да размахам редакторския сатър и да я окастря жестоко, за да я превърна в нещо по-нормално. Просто не исках да го правя сега.

Защото това не ми се случваше за пръв път. „Името на вятъра“ пренебрегва много от правилата за разказване на истории. Още в пролога може да си извадите куп бележки за това какво не бива да прави писателят. И въпреки това историята се получи добре. Понякога историите се получават добре точно защото са различни. Може би и тази беше такава…

Но после стигнах до дългата осем страници сцена, в която Аури прави сапун, и разбрах, че случаят не е такъв. Пишех история за тавана. Това е един вид история, която захвърляш на тавана в момента, в който я напишеш, и никога повече не се сещаш за нея. Това не е история, която можеш да предложиш на издателя си. Не е история, каквато хората ще искат да прочетат. Това е една от онези истории, за които се сещаш чак на смъртния си одър, когато молиш някой приятел да изгори всичките ти непубликувани ръкописи. Непосредствено след като изтрие историята на посещенията ти в интернет, разбира се.

Знаех, че Бил от „Съб Прес“ си пада по необичайните проекти, но това? Не. Не, това беше история, която просто трябваше да напиша, за да ми се махне от главата. Трябваше да я напиша, за да науча нещо повече за Аури и за нейния свят. (Който всъщност се казва Темерант, нали видяхте?)

По-просто казано, тази история беше предназначена за мен. Не беше предназначена за други хора. Има и такива случаи.

Но въпреки това ми харесваше. Беше странна и сладка. Най-сетне бях разбрал коя точно е Аури. Привързах се към нея. А и научих много за това как се пише в трето лице, така че и самото писане не беше пълна загуба на време.

Щом приключих с писането, я изпратих на агента си Мат, защото така се предполага да правят писателите. Казах му, че мисля да я предложа на Бил и че също така не очаквам той да прояви интерес към нея, защото от гледна точка на разказването на истории е просто катастрофална.

Но Мат я прочете и я хареса.

Обади ми се по телефона и ми каза, че ще я изпрати на Бетси, редакторката ми в издателството.

— Няма да й хареса — казах аз. — Историята е пълна бъркотия. Сякаш я е писал някой откачен.

Мат ми напомни, че съгласно договора ми Бетси е тази, която има право първа да прецени дали иска да публикува някоя от творбите ми.

— Освен това — добави той — така е най-възпитано. Тя е основният ти издател.

Аз вдигнах рамене и се съгласих. Беше ми малко неудобно, че Бетси ще я прочете.