Патрик Ротфусс - Музиката на тишината

Аури остави буркана с дафинови плодове на работната маса. Беше мъничка. Мъничка като просяче. Повечето неща не бяха направени за нея. Повечето маси бяха твърде високи. Но тази не беше.

Едно време тази стая беше нейна. Но не. Тази стая беше на някой друг. Но вече не. Вече не беше нейна. Вече не беше на никого. Беше празно пространство от нищо, което не можеше да принадлежи. Стаята не беше за нея.

Аури отвори едно от чекмеджетата на работната маса и извади от него меден калъп със заоблени ъгли. От онези, които щяха да подхождат на свещ.

После строго огледа дафиновите плодове. Бяха точно толкова изпълнени с почитание, колкото можеше да се очаква, но в тях имаше и горделивост. И намек за ледения дъх на северния вятър. Това трябваше да бъде пипнато. И… да. През тях преминаваше и червената нишка на гнева. Аури въздъхна. Това съвсем не беше добре.

Тя присви очи срещу тях и пресметна числата наум. Погледна първо към калъпа, а сетне към буркана с дафиновите плодове и видя как съвсем няма да стигнат. Не и за цяла свещ. Не и за хубава свещ. Не и като за него.

Аури излезе и се върна с пчелната пита. Движенията й бяха методични, когато я сложи в пресата и се зае да върти ръчката, докато медът не се изля в чистата, чиста стъкленица отдолу. Беше работа за половин минута.

Тя остави питата да се изцежда, запали близката горелка и завъртя поставката така, че да държи едно котле на нужната височина. Сетне отвори пресата, извади сплесканата пчелна пита и я сгъна на четири, преди да я сложи в котлето. Не беше много — може би колкото за двете й шепи. Но след като разтопи и дафиновите плодове, щеше да се получи достатъчно, за да запълни калъпа.

Тя погледна внимателно разтопения пчелен восък и кимна. Беше сънлив. Беше изпълнен с есенна сладост, усърдие и полагаема отплата. Звънчетата също бяха добре дошли. Във восъка нямаше нищо, което да не иска за него.

Медът и дафиновите плодове щяха да бъдат достатъчни, ако правеше свещ за обикновен поет. Но той не беше просто поет. Трябваше й нещо повече.

Една щипка камфор щеше да бъде съвършената добавка. Само една щипка, една искра, намек за нещо избухливо. Но тя нямаше камфор и нямаше смисъл да си мечтае за него. Вместо него донесе от Порт малко съвършен катран. За свързване и за подкрепа на сърцето му в предстоящата зима.

Тя разбърка пчелния восък с тънка стъклена пръчица. Усмихна се. Беше безценно да работи с подходящите инструменти. Какъв лукс само. Докато чакаше смолата да се разтвори, Аури си подсвиркваше, разбъркваше и се усмихваше. Това щеше да бъде нейната тайна. Нейното подсвиркване също щеше да влезе в свещта.

Сетне тя пристъпи в Покривалото и погледна съвършената си лавандула в буркана от сиво стъкло. Извади един стрък от нея. Сетне два. Ала след това усети парещия срам, който се надигна в гърдите й. Не беше време за скъперничество. Той никога не скъпеше помощта си. Нима не заслужава сладки сънища?

Аури стисна зъби и измъкна цялата половина от лавандулата от буркана. Колко алчна беше понякога само.

Обратно в Предела. Изсипа дафиновите плодове в мелничката. Докато си поеме дъх три пъти, вече бяха смелени на фина каша. Тя спря и се загледа в смлените плодове.

Знаеше какво се прави с дафиновите, плодове. Знаеше търпеливия начин. Трябваше да ги смели и да ги свари. Трябваше да отцеди утайката. Трябваше да ги свари отново и да ги остави да се пречистят и охладят, за да отдели смолата. Дори с подходящите инструменти това щеше да й отнеме няколко часа работа. Няколко дълги часа.

Но той щеше да дойде скоро. Тя вече го знаеше. Вече знаеше, че няма време за това.

А и дори да имаше цял ден. В смолата се криеха сили, които не бяха подходящи за него. Той беше преизпълнен с гняв и отчаяние. А колкото до гордостта… е, той със сигурност разполагаше с предостатъчно количество от нея.

Имаше си начини тези неща да се извлекат. И тя ги знаеше всичките. Познаваше всички кръговрати на калцификацията. Умееше да сублимира и извлича. Беше в състояние да изолира неизключваща сила не по-зле от всеки друг, захванал се с този занаят.

Но сега не беше време да моли луната за услуги. Не и сега. Не биваше да прибързва, но не можеше и да отлага. Някои неща просто бяха твърде важни.

Беше точно както казваше Мандраг: девет десети от алхимията е химия. А девет десети от химията е чакане.

А останалата част? Тази тънка десетина от десетте? Сърцевината на алхимията беше нещо, което Аури беше опознала отдавна. Беше го изучавала още преди да осъзнае истинската форма на света. Още преди да научи тайната на това как да остане малка.