Патрик Ротфусс - Музиката на тишината

Нека ви разкажа историята на една история. Просто защото това ми е работата.

В един януарски ден през 2013 г. седях в бар в Сан Франциско в компанията на Вай Харт: матемузикант, майсторка на видеоклиповете и като цяло много приятна личност. Без да се познаваме лично, и двамата бяхме следили работата на другия с интерес и едва наскоро се бяхме запознали покрай общ приятел.

Това беше и първата ни среща. Аз тъкмо бях нахвърлял основите на историята, която държите в ръцете си, а Вай се беше съгласила да я прочете и после да ми каже какво мисли за нея.

В продължение на няколко часа обсъждахме не само моята история, но и многобройни други теми, точно както подобава на интересен разговор.

Бележките й бяха много ценни за мен. Не просто интелигентни, а стряскащо проникновени. Когато й казах това, тя се усмихна и ми разказа как самата тя се занимава предимно с писане. Оказа се, че основната част от създаването на нейните клипове е именно написването на подробен сценарий, едва след което тя заснема самия видеоматериал.

Посочи ми някои части от моята история, които според нея трябваше да бъдат доразвити или преправени, както и някои смислови несъответствия. Наблегна на онези моменти, които й бяха харесали най-много, и ми сподели цялостното си усещане за моята история.

Редно е да споделя, че по това време вече бях леко подпийнал. Това не ми се случва никак често. Понеже все пак се бяхме срещнали в бар, бях решил от учтивост да си взема едно питие. После Вай си поръча още едно и аз прецених, че няма да е възпитано, ако не й правя компания. После изпих още едно, понеже това беше първата ни среща и аз леко се притеснявах. После изпих още едно, понеже малко се притеснявах какво ли ще си помисли за моята история.

Ако трябва да бъда честен, притеснението ми за историята далеч не беше малко. Дълбоко в себе си бях напълно убеден, че новоизлюпената ми история не става за нищо. Беше един пълен и абсолютен провал.

Тази история нарушава всички правила за разказване на истории — обясних й аз. — В историята трябва да има диалог, действие, конфликт. В историята не може да има само един герой. Написал съм литературен етюд от тридесет хиляди думи!

Вай каза, че историята й е харесала.

— Е, да — казах аз. — И на мен ми хареса. Но това няма никакво значение. Защото хората имат определени очаквания по отношение на историите.

Ако пипаш внимателно — продължих да обяснявам аз, — може и да изпуснеш няколко стъпки, но няма как да ги прескочиш всичките. Най-вълнуващото в моята история е това как някой прави сапун. Осем страници описвам как някой прави сапун. Осем страници — от общо шестдесет — за това как някой прави сапун. Това си е чиста лудост.

Както вече споменах, доста се бях притеснил. И може би бях повече от леко подпийнал. И за пръв път споделях с някого какво точно ме е притеснявало толкова дълго време.

— Хората ще побеснеят, щом я прочетат — обобщих аз.

Вай ме погледна и съвсем сериозно каза:

— Почувствах по-силна емоционална връзка с неодушевените предмети в твоята история, отколкото обикновено изпитвам към напълно развити герои от други книги. Историята ти е чудесна.

Аз обаче нямаше да й се дам. Поклатих глава, без дори да я поглеждам.

— Читателите имат определени очаквания. Хората ще я прочетат и ще останат разочаровани. Това просто не може да се нарече история.

И тогава Вай ми каза нещо, което никога няма да забравя.

— Майната им на тези хора — каза тя. — Има предостатъчно истории, предназначени за тях. Ами хората като мен? Кой ще напише история, предназначена за мен?

Тя беше развълнувана и искрена, а в гласа й се долавяше и нотка ярост. Може и да е ударила с ръка по масата. Поне аз си я представям как удря с ръка по масата. Да кажем, че точно така е станало.

Остави обикновените истории за тези хора — каза Вай. — Това не е тяхната история. Това е моята история. Това е история за хората като мен.

Това беше едно от най-милите неща, които някой ми е казвал.

Нямах намерение да напиша точно тази история. По- точно казано, нямах намерение историята за Аури да се развие по този начин.

Започнах да я пиша някъде по средата на 2012 г. Трябваше да участвам с нея в антологията „Разбойници“, съставена от Джордж Мартин и Гарднър Дозоа. Като цяло ми трябваше бандитски разказ и прецених, че Аури би била интересно и необичайно допълнение към разбойниците, които несъмнено щяха да вземат участие в тази книга.