Ричард Форд - Разбитата корона

Джанеса се взира в нея сякаш цяла вечност.

После се преви и повърна върху полите си.

Стражата на Скайхелм беше военен орден, стар колкото самия палат. Каира беше изучавала богатата ѝ история дълги часове и добре познаваше догмите и традициите, които ги бяха превърнали в почетна рицарска каста. Основана само четиридесет години след смъртта на самия Арлор, Стражата беше служила в Скайхелм на крал Бурфайн Синия, след като синът му се беше опитал да узурпира трона. Оттогава всеки, който имаше намерения към трона на Стийлхейвън, трябваше да вземе предвид непоклатимата лоялност на Стражата и способността ѝ да въздава справедливост.

Разбира се, историята показваше, че Стражата невинаги е успявала да гарантира дълго и безпроблемно царуване, макар че бяха минали почти хиляда години, преди Стоманената корона да бъде узурпирана отново и властта на крал Конрик Втори да стигне до внезапния си край. Брат му Седрик беше основал свой орден — Рицарите на Кръвта, които бяха нападнали Скайхелм през нощта, бяха убили Конрик и отблъснали Стражата. След това се беше разразила кървава гражданска война, когато синът на Конрик, Хадрик, повел Стражата и започнал дълга обсада. След много кръвопролития се стигнало до съглашение и Седрик и Хадрик управлявали заедно Стийлхейвън, като започнал относително мирен период. Когато двамата крале били убити в един и същи ден, наследникът на Хадрик, Конор, отново поверил охраната на двореца на Стражата, но запазил и Рицарите на Кръвта като своя лична почетна гвардия — съглашение, което бе спазвано и до днес.

Каира бе установила, че Стражата не е така ревностна в почитането на Арлор и Ворена като щитоноските, но и самата тя отдавна беше обърнала гръб на благочестието и богослуженията. Тя вече не беше жрица-воин. Сега служеше на своята кралица и на своя град. Ворена щеше да остане завинаги в сърцето ѝ, щеше да ѝ дава сили и подкрепа, но Храмът на Есента вече бе в миналото. Още я болеше заради раздялата със сестрите ѝ, жените, с които бе израснала, с които се беше сражавала рамо до рамо, но вече имаше други бойни другари.

Отначало ѝ беше странно, защото в храма бе живяла само със сестрите си, но не ѝ отне много време да извоюва от мъжете уважението, което беше получавала и от щитоноските. Но Стражата беше горд орден, кален в дълги и усилени тренировки, всеки мъж в нея бе избран заради уменията си с меча и щита, всеки беше отдаден на мисията си. Беше съвсем естествено да се възхищават на уменията ѝ и да ги ценят. Каира се възхищаваше на предаността им към Стоманената корона и нейния град и се вдъхновяваше от тази отдаденост.

Въпреки че беше единствената жена в казармите, тя беше настанена при мъжете. Всякакви съмнения, които капитан Гарет бе хранил по отношение на това решение, скоро бяха изличени. Убедили се в способностите ѝ, мъжете от Стражата скоро започнаха да се отнасят с нея като една от тях.

Де да можеше същото да се кажеше и за Мерик.

Каира се озърна през малката стая, която служеше като трапезария и стая за почивка на Стражата. Мерик седеше в обичайната си поза, взираше се през прозорчето, стискаше и отпускаше челюст и потропваше в ритъм с пета.

— Трябва да излезем на двора — каза Каира и се изправи.

Той се обърна към нея, извил вежда.

— Това ли е твоето решение на всичко? Още тренировки?

— Силно тяло, силен дух — отвърна тя.

— Просто искаш отново да ме предизвикаш. Мисля, че изпитваш някакво жестоко удоволствие от това.

Тя му се усмихна.

— Признавам, че ми мина през ума, но вече ми омръзна да те бия — напоследък бе установила, че опитите ѝ за шеги стават все по-успешни. Извън стените на храма тя постоянно се сдобиваше с нови умения, но за Мерик относително лекият режим в казармите на Скайхелм беше истински затвор.

Разбира се, първите дни бяха трудни и за него, защото той също трябваше да се доказва, и се посвети на тренировките с не по-малко усърдие от нея. Напоследък обаче ставаше все по-неспокоен, вероятно му липсваха старият живот и свободата, която той му даваше, и жените… и пиенето. Мерик обаче устояваше и тя му се възхищаваше за това. От ден на ден физическата му форма се подобряваше, майсторството му с меча беше почти несравнимо, но умът му беше другаде.

Той ѝ се усмихна, но това не я заблуди. Онази нехайна увереност, арогантността, която излъчваше, когато го срещна за първи път, вече ги нямаше. Сега тя усещаше уязвимото, самотно дете, изоставено от баща си, което бе гледало как майка му умира от сладката мор и накрая беше пропиляло цялото семейно богатство.