Ричард Форд - Разбитата корона

Антон се извърна трескаво и се наведе да вземе торбата си от пода.

И ще го пуснеш просто така? Какво ще направиш тогава, когато хуртите дойдат — ще им предложиш прошка? И ще се надяваш да оцелееш поне първия ден?

Докато Антон тъпчеше нещо в торбата си, Нобул усети, че пристъпва към него.

Това е положението. Ти си жесток човек, Нобул Джакс. Градът ще има нужда от жестоки хора. Той трябва да си плати за стореното.

Антон беше с гръб към него, готов да започне новия си живот, далеч от този град и неговата отрова. Далеч от Гилдията и хуртите, и проклетия Нобул Джакс.

И то благодарение на твоята прошка.

Ръцете на Нобул стиснаха гърлото му. Момчето изхриптя задавено, преди притокът на въздух да спре. Съпротивляваше се, но нямаше измъкване.

Трябваше да му се признае, че опита да се бори, впиваше пръсти в юмруците на Нобул. Болката беше приятна и Нобул стискаше зъби, стиска и врата му, само боговете знаят колко дълго, докато Антон не спря да се мята и падна мъртъв на пода.

Нобул го погледна за миг. Все пак го беше убил бързо.

Само толкова милост беше останала в Нобул Джакс.

Уейлиън още усещаше вкуса на повръщано в гърлото си. Искаше само чаша вода, за да отмие тази гадост, и вероятно да легне малко, докато гаденето отмине, но магистра Гелредида не беше в настроение за почивка.

Отново бяха в подземието на Кулата на Магистрите, пак из преплетените проходи и зали под града, далеч от хорските очи и уши. Причината бе очевидна — Гелредида не искаше никой да чуе виковете.

Ниро Лаиус беше изпънат на един дървен блок със здраво оковани ръце и крака. Беше гол, с лъснала от кръв и пот кожа и целият трепереше от болка и страх. Дървеният блок беше наклонен на четирийсет и пет градуса, за да не се налага магистра Гелредида да се навежда твърде много, докато се занимава с него. Ниро отначало се противеше, крещеше да го освободят, викаше, че е архигосподар и има право на правосъдие. Но протестите му скоро се превърнаха в писъци.

Уейлиън гледаше ужасѐн и притискаше силно устата си длан, докато господарката му внимателно избираше инструментите и продължаваше работата си.

Тя използваше остриетата и куките с голяма прецизност и бързи, професионални движения. В началото дори не питаше Ниро нищо, просто го оставяше да крещи. Уейлиън запушваше ушите си с длани, но след няколко мъчителни минути реши, че ще е по-добре да си запуши устата. Нямаше да повърне пак на пода — щеше да му стане навик.

— Е, Ниро — каза магистрата и отстъпи назад. — Архигосподарю. Пазителю на Гарваните. Върховни прорицателю. Малко небрежно от твоя страна, не мислиш ли? Как така не видя какво ще стане? Явно не владееш добре Изкуството си.

Ниро изскимтя в отговор. Колкото и да ненавиждаше този човек, Уейлиън изпита съжаление към него. Кръвта се стичаше на струйки по краката му към малката вадичка под дървения блок. По тялото му имаше безброй рани, а части от кожата му бяха одрани и закрепени със стоманени щипки.

— Явно маршал Ференц ти е помагал. Участват ли и други Рицари на Гарвана в този заговор?

Ниро измърмори нещо и Гелредида наклони глава, смръщена от раздразнение, че не може да го разбере. Стисна една от покритите с кръв метални щипки и я завъртя.

Уейлиън извърна очи, когато Ниро изпищя.

— Да! — изрева той, кръв и слюнка пръснаха от устата му. — Аз съм Пазител на шибаните Гарвани! Разбира се, че има и други рицари на моя страна. Ще ти кажа кои са. Ще ти кажа всичко. Ще ти кажа всичко.

Гелредида се отдръпна от хвърчащите слюнки.

— Знам, че ще ми кажеш.

После настъпи тишина, която беше дори по-страшна от писъците на Ниро. Уейлиън се зачуди какво ще последва. Какъв ли инструмент ще извади господарката му от торбата си с вълшебства?

Вместо това тя се приближи до Ниро, който опитваше да си поеме дъх.

— Твоите съратници от Кулата могат да почакат, Ниро. Искам да разбера за кого работиш.

— Знаеш за кого работя — извика той отчаяно.

— Кажи го.

— Амон Туга. Аз съм в съюз с Амон Туга.

— Да, Ниро — рече тя с наслада. — Това е повече от очевидно. Защо иначе ще настояваш толкова архигосподарите да не правят нищо, когато врагът обсади града? Но не това име ми трябва.

Ниро се втренчи в нея ококорен, сълзите се спускаха по окървавените му бузи. Гелредида се озърна към инструментите на масата.

— Уейлиън. Ще бъдеш ли така добър да ми подадеш триона.

Той обикновено се подчиняваше безропотно, но сега не можа да се накара. Колкото и да ненавиждаше Ниро, не искаше да помага в мъченията му.