Ричард Форд - Разбитата корона

— Боя се, че не използвах моите много мъдро.

— Още не се знае.

— Прав си. Не бива да се живее със съжаления.

— Така е — каза Нобул. Макар че само Арлор знаеше колко съжаления бе събрал той през годините.

Воинът приклекна и облегна гръб на стената. Нобул се озърна към другите затани, те ги гледаха и мълчаха. Единият ги наблюдаваше от мрака, омразата в сините му очи беше очевидна.

Нобул се обърна към Регулус и клекна до него.

— Вие не заслужавате това.

Воинът затани се усмихна.

— Вероятно никой не получава каквото заслужава, Нобул Джакс. Всички сме осъдени от съдбата.

— Да, и трябва просто да правим каквото можем с това, което тя ни подхвърля.

— Така е. Но знай, че не тая омраза към теб.

— От това ми олеква малко — каза Нобул, макар че не беше много сигурен. — Желая ти късмет, Регулус от гортана.

— Късмет и на теб, студеноземецо.

Нобул почука два пъти по вратата на килията. Когато Килгар отвори, той не се сдържа и се обърна отново към окованите зад него воини.

Килгар отново заключи вратата. Нобул очакваше да му се разкрещи, но сержантът не каза нищо и Зелените куртки тръгнаха мълчаливо по коридорите.

В казармите беше неестествено тихо. На лицата на Дъстин и Едрик бе изписан страх, дори Билгот беше спрял да се перчи. Това бе разбираемо. Нобул добре знаеше как затани могат да те сплашат само с поглед, камо ли със страховитите си нокти и зъби. Момчетата бяха късметлии, че никога не се бяха изправяли срещу аесланти.

Нобул ги гледаше как излизат един по един от казармата, без да му кажат и дума. И по-добре, искаше да остане малко сам.

Покрай тревогите за метежи и нашествия дисциплината се беше поразхлабила през последните седмици. Сега Зелените куртки бяха дори по-небрежни, отколкото в деня, когато той постъпи при тях, затова не беше никак трудно да влезе в малката стая, където държаха счетоводните книги. Където беше писалището на човека, който плащаше надниците.

Не след дълго откри каквото търсеше. Лесно намери името и разбра адреса.

Тръгна към Северната порта, но мислеше само за затани и как след всичко, което бяха преживели, техният водач като че ли не таеше омраза.

Можеше ли и Нобул Джакс да прощава така? Можеше ли да понесе толкова тежък удар и просто да приеме съдбата си?

Къщата беше на малка уличка западно от пазара. Нобул не спря пред входната врата, а заобиколи отзад и нагази до глезените в лайна. Нощта се спускаше бързо и той едва виждаше къде върви, но все пак намери задната врата. Заключена. Нобул побутна малкия прозорец до нея и той поддаде леко. Още един натиск и прозорецът се отвори. Изскърца твърде силно, но това не притесняваше Нобул, нямаше от какво да се страхува.

Вътре беше тъмно. Когато очите му свикнаха със слабата светлина на единствената свещ, той видя онзи, когото търсеше. Беше се проснал на една маса, а до него имаше бутилка и преобърната чаша. Близо до ръката му лежеше нож.

Нобул се приближи тихо. Не искаше да събуди момчето, толкова сладко беше заспало. Взе ножа от масата и го заби в касата на вратата.

Антон се събуди със сепване.

— Кой е? — попита той, като се взираше невиждащо и посягаше за оръжието си.

— Мислех, че вече си далече — каза Нобул.

— О, мамка му! — изпъшка Антон. — Мамка му, мамка му, мамка му!

— Какво има? Гилдията да не те изостави? Май те зарязаха, когато нещата загрубяха, а?

— Те те търсят — рече Антон, взираше се в него с широко отворени очи. — Вероятно сега наблюдават къщата. Ще преобърнат целия град след това, което си сторил. Не биваше да идваш.

Нобул сви рамене.

— Ще поема този риск.

Антон трепереше и на Нобул това му хареса.

— Какво ще правиш? Ще ме убиеш ли?

Нобул се взира известно време в него.

Е, ще го убиеш ли? Затова ли дойде? Той ти причини голямо зло.

— Не знам — отвърна той. — Ти как мислиш?

— Мисля, че с мен е свършено.

— Може би това си заслужил.

— Тогава го направи — изкрещя Антон и се изправи.

Дори в мрака Нобул видя сълзите в очите му. Вероятно очакваше смъртта си от дни. И не знаеше какво да стори. Антон беше само едно момче и нямаше представа как да се измъкне от тази каша, освен с бутилка алкохол.

— Прошката е трудно нещо — каза Нобул. — Ако сега те пусна да си идеш, гледай никога да не се върнеш.

— Наистина ли? — попита Антон със съмнение.

Нобул кимна.

— Никога не се връщай.

— Няма. Никога. Никога няма да ме видиш отново.

— Тогава по-добре изчезвай, момче.