Ърнест Клайн - Играч първи, приготви се

Холидей е на гимназиална танцова забава в просторен физкултурен салон. Заобиколен е от тийнейджъри, чиито дрехи, прически и танцови движения показват, че действието се развива в края на 80-те години на XX век [3]. Той също танцува — нещо, което никой не го е виждал да прави в реалния живот. Ухилен налудничаво, се върти бързо в кръг, размахва ръце, поклаща глава в такт с музиката и с лекота изпълнява няколко емблематични за 80-те години танцови стъпки. Но няма партньорка. Както се пее в една песен, танцува сам със себе си.

За кратко в долния ляв ъгъл на екрана се появява текст от няколко реда, в който се изреждат името на групата, заглавието на песента, звукозаписната компания и годината на издаване, сякаш това е стар клип по MTV: Купонът на мъртвеца, Оинго Боинго, Ем Си Ей Рекърдс, 1985 г.

Когато започва текстът на песента, Холидей продължава да танцува и си отваря устата заедно с вокалиста. "Изтупан съм, а няма къде да отида. Мъртвецът ми диша във врата. Не бягай, аз съм…".

В този миг той застива, с дясната си ръка прави жест, сякаш реже с ножици, и музиката утихва. В същия момент танцуващите в салона зад него изчезват и обстановката внезапно се променя.

Сега Холидей стои в погребална зала до отворен ковчег [4]. В ковчега лежи друг, много по-стар Холидей — с измършавяло и разядено от рак тяло. Върху клепачите му блестят две лъскави монети [5]. По-младият се взира в трупа на по-старата си личност с престорена тъга, а после се обръща към опечалените [6]. Той щраква с пръсти и в дясната му ръка се появява свитък. Отваря го със замах, свитъкът се размотава чак до пода и се плъзва по пътеката между столовете. Тогава се обръща към камерата и започва да чете: "Аз, Джеймс Донован Холидей, в напълно ясно съзнание и с бистър ум, чрез настоящето заявявам, че това е последната ми воля — и отменя всички свои предходни завещания…". После продължава да чете все по-бързо, изрежда още няколко параграфа юридическа терминология, докато накрая думите му стават неразбираеми. И в следващия миг спира рязко.

— Забравете — казва той. — Дори с тази скорост ще ми трябва цял месец да го прочета докрай. За съжаление, не разполагам с толкова време.

Той хвърля свитъка, който изчезва сред облак блещукащ златист прах.

— Ще ви кажа само най-интересното.

Погребалната зала изчезва и декорът се сменя отново. Сега Холидей стои пред вратата на огромен банков трезор.

— Цялото ми имущество, включително контролният пакет акции от компанията ми Григериъс Симюлейшън Систъмс, ще бъде депозирано при попечител, докато единственото условие, което съм поставил в завещанието си, не бъде изпълнено. Първото лице, което изпълни това условие, ще наследи състоянието ми, което в момента възлиза на над двеста и четирийсет милиарда долара.

Вратата на трезора се отваря п Холидей влиза в него. В огромното помещение има купчина златни кюлчета, голяма колкото къща.

— Ето къде влагам парите си — казва Холидей, широко ухилен. — Какво пък толкова? Няма как да ги вземете, нали?

Той се обляга на купчината от кюлчета и камерата показва лицето му в близък план.

— Убеден съм, че се чудите какво трябва да направите, за да сложите ръка върху цялото това богатство. Не бързайте толкова, хлапета, и до това ще стигна… — Той замълчава, за да предизвика драматичен ефект, а изражението му се променя като на човек, който се кани да разкрие нещо изключително изненадващо.

Щраква с пръсти и трезорът изчезва. В същия миг изведнъж се смалява и се превръща в малко момче с кафяви панталони и избеляла тениска с героите от Мъпет Шоу, както всъщност изглежда на една училищна снимка, направена през 1980 г., когато е на осем. Малкият Холидей стои в претъпкан хол с тъмнооранжев килим, стени с ламперия и кичозно обзавеждане от 70-те години. Телевизор Zenith с 21-инчов екран се вижда зад него, а към приемника е включена игрална конзола Atari 2600.

— Това е първата система за видеоигри, която имах — казва с изтънял гласец. — Atari 2600. Подариха ми я за Коледа през 1979 г. — Той сяда пред видеоиграта, взема джойстика и започва да играе.

— Любимата ми игра — кимва към екрана, където малко квадратче минава през поредица от прости лабиринти. — Казваше се Adventure. Също като много от първите видеоигри, тя е създадена и програмирана от един-единствен човек. Но по онова време от Amapu отказвали да посочват имената на програмистите, затова името на човека, създал играта, не е написано никъде на опаковката. — На телевизионния екран виждаме как той посича един дракон с меч, но поради грубата графика с ниска резолюция, изображението прилича повече на квадрат, който намушква със стрела деформирана патица.