Лиза Смит - Полунощ

При споменаването на Стефан госпожа Флауърс надникна в голямата тенджера, която отдавна вреше върху печката и сега от нея се разнасяше толкова ужасна миризма, че Мат не знаеше кого да съжалява повече: този, който щеше да получи огромна купчина сурово месо, или този, който много скоро щеше да се опита да преглътне онова, което вреше в тенджерата.

— Значи, ако допуснем, че оживееш, ще се радваш да напуснеш Фелс Чърч, когато му дойде времето? — попита го Мередит тихо.

Мат се почувства, сякаш го бе зашлевила.

— Шегуваш се, нали? — рече и побутна дружелюбно Сейбър със загорелия си, бос крак. Огромният звяр издаде нещо средно между ръмжене и мъркане. — Искам да кажа, че преди това ще е супер да си разменя няколко подавания със Стефан — той е най-добрият рисийвър, който някога съм виждал…

— Или някога ще видиш — напомни му Мередит. — Не мисля, че много вампири си падат по футбола, Мат, така че не си и помисляй да предлагаш той или Елена да те последват в „Кент Стейт“. Освен това, не забравяй, че ти дишам във врата и ще се опитам да ги убедя да дойдат в Харвард с мен. А което е още по-лошо, и двамата с теб нямаме шансове заради Бони, защото онзи двугодишен колеж — все едно кой — е много по-близо до Фелс Чърч и до всички неща наоколо, които те обичат.

— Всички неща наоколо, които Елена обича — не се сдържа да я поправи Мат. — Стефан иска единствено да бъде с Елена.

— Хайде–хайде — обади се госпожа Флауърс. — Ще му мислим, когато му дойде времето, нали, скъпи мои? Мама каза, че трябва да си пазим силите. Стори ми се угрижена — нали знаете, че тя не може да предвиди всичко, което се случва.

Мат кимна, но трябваше да преглътне с усилие, преди да каже на Мередит:

— Значи нямаш търпение да потеглиш към стените на „Бръшляновата лига“ 1 1 Осемте най-престижни университета в САЩ. — Бел.прев. ?

— Ако не ставаше дума за Харвард — ако можех да отложа постъпването с една година, но като си запазя стипендията… — Гласът на Мередит заглъхна, но копнежът в него не можеше да се сбърка.

Госпожа Флауърс я потупа по рамото.

— Чудя се за милите Стефан и Елена — промърмори. — Тъй като всички я мислят за мъртва, Елена не може да живее тук и никой не бива да я вижда.

— Аз мисля, че те се отказаха от идеята да заминават някъде надалеч — рече Мат. — Обзалагам се, че в момента се смятат за закрилници на Фелс Чърч. Ще се наложи някак си да се справят. Елена може да си обръсне главата. — Мат се опита да се пошегува, но думите му потънаха като оловни балони още щом ги изрече.

— Госпожа Флауърс имаше предвид колежа — заговори Мередит със също толкова натежал глас. — Нима ще бъдат супергерои през нощта, а през останалото време само ще вегетират? Ако искат да заминат някъде, дори това да е следващата година, ще трябва да го обмислят отсега.

— О… ами, предполагам, че и Далкрест е вариант.

— Къде?

— Нали се сещаш, онзи малък кампус до Дайър. Малък е, но футболният отбор там е наистина… ами, предполагам, че Стефан едва ли ще се интересува колко са добри. Но е само на половин час път оттук.

— О, онова място. Ами спортът там може и да е велик, но със сигурност не е някой престижен университет, още по-малко пък Харвард. — Мередит — практичната, загадъчна Мередит — звучеше така, сякаш носът й бе запушен.

— Да — съгласи се Мат и само за секунда взе тясната, студена ръка на момичето и я стисна. Изненада се още повече, когато тя преплете измръзналите си пръсти с неговите.

— Мама каза, че каквото е писано да се случи, ще се случи, и то скоро — обяви госпожа Флауърс ведро. — Най-важното според мен е да спасим нашия скъп стар град. Както и хората.

— Разбира се — присъедини се Мат. — Ще направим всичко възможно. Слава Богу, че в града има някой, който разбира от японски демони.

— Ориме Сайтоу — усмихна се леко госпожа Флауърс. — Трябва да сме й благодарни за амулетите й.

— Да, и на двете — уточни Мат, замислен за бабата и майката, които носеха еднакви имена. — Струва ми се, че ще са ни нужни доста от амулетите, които правят — додаде мрачно.

Госпожа Флауърс отвори уста, но Мередит я изпревари, като заговори пак за това, което я измъчваше.

— Знаете ли, в крайна сметка Стефан и Елена може да не са се отказали да заминат надалеч — отрони тъжно. — И след като положението е такова, че някой от нас може дори да не доживее, за да отиде в избрания колеж… — Сви рамене.

Мат все още стискаше ръката й, когато Бони нахлу през входната врата, цялата обляна в сълзи. Опита се да притича през коридора към стълбите, избягвайки кухнята, но Мат пусна Мередит и двамата се спуснаха към нея, препречвайки пътя й. Мигом всички се озоваха в бойна готовност. Мередит стисна силно ръката на Бони. Госпожа Флауърс излезе в коридора, бършейки ръце в кърпата за чинии.