Лиза Смит - Полунощ

И… нищо. Нищо. Всъщност бе прекарал целия ден в подобни напразни опити. Нещастно остави главата на Елена да се извърне.

— Това ли беше? — попита тя с треперлив глас. Толкова силно се опитваше да бъде смела заради него! Бедната, обречена, чиста душа и демоничният й любим. — Деймън, можеш да опиташ отново — подкани го. — Просто трябва да ме ухапеш по-силно.

— Няма смисъл — сряза я той. — Ти си безполезна…

Елена едва не се строполи на пода. Той я задържа права, докато прошепна злостно в ухото й:

— Знаеш какво имам предвид. Или предпочиташ да си вечерята ми вместо моята принцеса?

Елена поклати безмълвно глава. Отпусна се в прегръдките му и облегна глава на рамото му. Нищо чудно, че се нуждаеше от почивка след всичко, на което я бе подложил. Но как можеше да намери покой на рамото му… ами, не го проумяваше.

Сейдж! Деймън изпрати гневната си мисъл на всички честоти, които можеше да достигне, както бе правил през целия ден. Само ако успееше да открие Сейдж, всичките му проблеми щяха да се решат. Сейдж, призова го, къде си?

Никакъв отговор. Доколкото Деймън можеше да предположи, Сейдж бе задействал Портата към Тъмното измерение, която в момента стоеше безполезна и лишена от мощ в градината на госпожа Флауърс. Зарязвайки Деймън тук. Сейдж винаги беше светкавично бърз, когато трябваше да изчезне отнякъде.

Но защо бе изчезнал?

Беше го призовала имперска сила? Понякога Сейдж получаваше подобни заповеди. От Падналия, който живееше в Двореца на Ада, в най-долното от Тъмните измерения. И когато Сейдж ги получеше, се очакваше мигновено да се озове в това измерение, по средата на дума, милувка или каквото и да било. Досега Сейдж винаги бе успявал да стигне навреме и Деймън го знаеше. Знаеше го, защото Сейдж все още беше жив.

Следобедът след катастрофалния сблъсък на Деймън с букета, Сейдж бе оставил на полицата на камината учтива бележка, в която благодареше на госпожа Флауърс за гостоприемството й и дори оставяше гигантското си куче Сейбър и сокола си Талон, за да защитават къщата — бележка, която несъмнено бе написал предварително. Беше си отишъл по обичайния за него начин, непредвидим като пороя на вятъра и без да се сбогува. Явно бе решил, че Деймън ще намери лесно сам изход от проблемите си. Във Фелс Чърч имаше няколко вампира. Винаги имаше. Лей линиите на абсолютната Сила в земята ги привличаха дори когато нямаше нищо друго особено.

Проблемът беше, че тъкмо сега всички тези вампири бяха нападнати от малах — паразити, контролирани от злите лисичи духове. Тези малахи бяха на дъното на вампирската йерархия.

И разбира се, Стефан също не беше решение на проблема. Дори и да не беше толкова слаб, поради което опитът да превърне Деймън във вампир би могъл да го убие; дори гневът му към Деймън, задето бе „откраднал неговата човечност“, да се бе уталожил, той просто никога нямаше да се съгласи, защото за него да си вампир, бе проклятие.

Хората не познаваха вампирската йерархия, защото тези неща не ги засягаха — докато внезапно не се окажеха важни за тях, обикновено, защото са били превърнати във вампири. Вампирската йерархия бе много стриктна, като се започне от безполезните и низшите и се стигне до аристокрацията. Древните бяха в тази категория, но също и онези, които бяха особено знатни или могъщи.

Деймън искаше да бъде превърнат във вампир от някоя от жените, които Сейдж познаваше, и бе решен да го накара да му намери могъща жена вампир, достойна за него.

Но и други проблеми измъчваха Деймън, който вече цели две денонощия не беше спал от мисли за тях. Възможно ли бе бялото китсуне, което бе дало букета на Стефан, да е създало роза, която да превърне първия човек, който я помирише, завинаги в човек? Това би било най-голямата мечта на Стефан.

Белият лисугер бе слушал ден след ден брътвежите на Стефан, нали така? Бе видял как Елена плаче за своя любим. Беше видял двете влюбени птички заедно, как Елена храни с кръвта си умиращия Стефан през телената мрежа. Кой знае какви идеи са се зародили в пухкавата му бяла глава, докато е приготвял розата, която бе „излекувала“ Деймън от неговото „проклятие“. Ако се окаже, че „лечението“ е необратимо…

Ако не успее да открие Сейдж…

Мислите на Деймън секнаха, когато внезапно осъзна, че Елена е студена. Беше странно, тъй като нощта бе топла, но тя трепереше неудържимо. Имаше нужда от якето му или…

На нея не й е студено, обади се малкото гласче някъде дълбоко в него. И тя не трепери от студ. Тя потръпва заради всичко, което й причини.