Лиза Смит - Полунощ

Тя е влюбена в теб , прошепна една малка част в него, която все още можеше да мисли.

Тя никога не го е казвала! Тя обича Стефан! , възрази гласът на разума.

Не е нужно да го казва. Тя го показва . Не се преструвай, че досега не си го забелязвал!

Но Стефан…!

Дали изобщо се сещаше за Стефан в този момент? Тя посреща с разтворени обятия вълчия глад, бушуващ в теб. Това не е краткотрайно удоволствие, бърза храна, нито дори постоянен донор. Това е самата Елена.

Тогава ще се възползвам от нея. Ако е влюбена, не може да се защитава. Тя все още е дете. Трябва да направя нещо.

Жарките целувки почти заглушаваха все по-отслабващото гласче на разума. Елена едва се държеше на крака. Той трябваше или да я положи някъде, или да й даде последен шанс да размисли и да го отблъсне.

Елена! Елена! По дяволите, зная, че ме чуваш. Отговори ми!

Деймън? — долетя слаб отклик. — О, Деймън, сега разбираш ли…?

Твърде добре, принцесо. Въздействах ти, така че би трябвало да зная.

Ти…? Не, лъжеш!

Защо да те лъжа? Не разбирам защо, но телепатията ми е все така силна. Все още съм сигурен в това, което искам. Но ти може би искаш да помислиш още малко, девице. Не изпитвам нужда да пия кръвта ти. Вече съм човек и в момента умирам от глад. Но не за кървавия хамбургер, който си ми донесла.

Елена се отдръпна от него. Деймън не се опита да й попречи.

— Мисля, че лъжеш — рече тя и срещна прямо погледа му. Устните й бяха подпухнали от целувките.

Деймън заключи образа й в скалата, пазеща тайните му, скътана в най-съкровеното кътче на съществото му. Втренчи тъмния си взор в нея.

— Защо да те лъжа? — повтори. — Просто мислех, че заслужаваш шанса сама да направиш своя избор. Или вече си решила да изоставиш малкото братче, докато е негодно за употреба?

Ръката на Елена се стрелна нагоре, но тя тутакси я отпусна.

— Използвал си внушението върху мен — изрече горчиво. — Не съм на себе си. Никога не бих изоставила Стефан — особено когато се нуждае от мен.

Ето това беше, истинският пламък на същността й, изгарящата златна истина. Сега можеше да се остави на горчивината да го разяжда, докато този чист дух следваше съвестта си.

Мислеше за това, ала вече усещаше как ослепителната й светлина избледнява, когато осъзна, че вече не държи ножа. Миг по-късно ужасът задвижи ръката му и той го дръпна рязко от гърлото й. Телепатичната му реакция беше чист рефлекс.

Какво, по дяволите, правиш? Искаш да се убиеш заради това, което казах? Това острие е като бръснач!

— Само правех малък разрез… — заекна Елена.

— От този малък разрез едва не бликна цял фонтан кръв! — Поне отново си бе възвърнал дар словото, въпреки свитото си гърло.

Елена също се бе съвзела.

— Казах ти, че зная не по-зле от теб, че трябва да пиеш кръв, преди да се опиташ да хапнеш нещо. Усещам, че кръвта отново тече по шията ми. Нека този път не се похабява.

Казваше самата истина. Поне не се бе наранила сериозно. Деймън виждаше, че свежата кръв тече от новия разрез, който толкова безразсъдно бе направила. Би било глупаво да се пропилее.

Деймън я улови напълно безстрастно за раменете. Повдигна брадичката й, за да огледа деликатната й, нежна шия. Няколко нови рубинени капки се стичаха надолу.

Половинвековният инстинкт му нашепваше, че това там е нектар и амброзия. Че това там е храна, успокоение, екстаз. Точно там, където бяха устните му, когато за втори път се наведе към нея… трябваше само да го вкуси… да пие…

Деймън се отдръпна, опитвайки се да се насили да преглътне, решен да не се изплюе. Не беше… не беше съвсем отвратително. Можеше да разбере как хората, с притъпените си сетива, засищат глада си с различни животни. Но това гъсто нещо с вкус на минерали не беше кръв… не притежаваше нищо от букета от аромати, упойващата сладост, кадифената, предизвикателна, живителна, велика сила на кръвта.

Приличаше на лоша шега. Изкушаваше се да ухапе Елена, само да прокара зъби по обикновената сънна артерия, да я одраска едва забележимо, за да усети лекото пукване, което щеше да избухне в небцето му, да го сравни, да се увери, че истинската течност някак си не беше там. Всъщност беше повече от изкушен; той го направи. Но не бликна кръв.

Мисълта му застина за миг. Да, той я бе одраскал — леко, но я бе одраскал. Но дори не бе разкъсал горния слой на кожата.

Притъпени зъби.

Деймън опипа зъбите си с език, очаквайки да се удължат, влагайки цялата сила на свитата си и объркана душа в желанието да се изострят.