Андреа Кремер - Вълче биле

Адна отвори очи и се усмихна.

— Готово.

Дъхът, който бях затаявала толкова дълго, излезе шумно от гърдите ми и тя ме погледна.

— Всичко е наред, Кала. Знам какво правя. Тези нишки отварят прозорец — няма да можем да минем през него, но ще видим какво има от другата страна. Ето как ще открием Рен.

Кимнах, но краката ми трепереха.

— Ами ако не е сам?

— Точно затова ще го направим по този начин — каза тя и ми върна пръстена. — Нишката ще ни отведе при него и ще имаме достатъчно време да преценим дали се намира някъде, откъдето можем да го измъкнем или е по-добре да почакаме. Става ли?

— Става.

Изпитах облекчение, когато разбрах, че не възнамерява да се изправим сами срещу цяла глутница Стражи.

Тя вдигна ръка и започна да описва бавни кръгове. Златната нишка постепенно се удължаваше, навивайки се на тънка спирала пред нея.

— Искаш ли да гледаш?

Приближих се още мъничко и надзърнах над рамото й. Спиралата проблясваше, а в далечината другият край на нишката бавно се удължаваше. Постепенно започнах да виждам фигури, смътни и нефокусирани. Имах чувството, че се носим във въздуха, твърде бързо, за да различа какво има под нас. Присвих очи и още по-настойчиво се завзирах в спиралата, която пулсираше от светлина. Стори ми се, че виждам дърво, после стръмен склон. Очертанията на сграда. Изведнъж спиралата потрепери и златистата светлина се разсея, разкривайки планинско било, покрито с високи борови дървета, насред които имаше сечище.

— Разпознаваш ли нещо? — попита Адна.

Кимнах, макар да ми се струваше, че се вкаменявам.

— Тук е — каза Адна, взирайки се в спиралата, — но не знам дали е сам. Като се има предвид, че във Вейл е посред нощ, всички там сигурно спят.

— Сам е — прошепнах.

— Сигурна ли си? — тя ме погледна и сбърчи чело. — Ако си, още сега ще отворя портал.

Не бях в състояние да откъсна очи от прозореца, изтъкан от нишката на Адна. Прозорец, който отвеждаше при Рен.

— Сигурна съм.

След като минахме пред портала, който Адна бе изтъкала, тя го затвори и се обърна към мен.

— Какво е това място?

Без сиянието на магическата врата, сребърната луна над нас хвърляше съвсем малко светлина върху сечището. Недостроени сгради оформяха полукръг около глуха улица, застлана с павета, в средата на която имаше фонтан. Излетите основи сега не бяха нищо друго, освен грозни, зеещи ями, от които стърчаха греди. Ето какво бе останало от глутницата Халдис — скелети на къщи, жалки останки от живот, който никога нямаше да бъде изживян.

Струваше ми се, че някой е натъпкал цяла шепа памук в гърлото ми. Трябваше да се прокашлям няколко пъти, преди да съм в състояние да проговоря.

— Това е мястото, където щеше да живее глутницата. Трябваше да се пренесем тук след съюза.

— Сериозно? — очите на Адна се разшириха. — О!

Прехапах устни и кимнах.

— Как мислиш, къде е той? — попита тя, взирайки се в смълчания, изоставен строеж.

Вдигнах ръка и посочих постройката, издигаща се на върха на неголямо възвишение — единствената завършена сграда.

— Там.

— Сигурна ли си?

— Това щеше да е нашата къща — отвърнах, неспособна да срещна погледа й.

— Господи! — Адна ме прегърна през раменете. — Кала, аз… не знаех.

— Няма нищо — рекох, макар изобщо да не се чувствах толкова уверена, колкото се опитвах да звуча. — Няма да има никой друг. Мястото е изоставено. Глутницата, за която беше построено, вече не съществува.

— Добре. Как искаш да го направим?

Погледнах я изумено.

— Нямаш план?

— Планът ми бе да открия брат си. Ето че го сторих. Край.

— Но нали трябва да го убедим да дойде с нас!

Цяло чудо бе, че успявах да шепна, като се има предвид колко бързо ме обземаше паника.

— Точно затова те помолих да дойдеш с мен — заяви тя, взирайки се в запустялото място. — Кажи ми, че не бях права!

Оголих зъби насреща й, но се отказах да споря и отново се обърнах към къщата, издигаща се на около петдесетина метра от нас.

— Но ако все пак искаш план — бавно започна Адна, — бих ти предложила да поговориш с него. Извикай, ако си в опасност. Или пък надай вой. Както ти е по-лесно.

— Много ти благодаря — процедих и я изгледах мрачно.

Адна скръсти ръце на гърдите си.

— На драго сърце бих дошла с теб, но Рен не ме познава. Ти си тази, на която държи и която би могла да го разубеди, ако действително вярва на Пазителите. Ти и никой друг, Кала.

— Знам.

Постепенно започвах да осъзнавам къде се намирам, чувствах го с цялото си същество, като мъчителна болка, спотаила се дълбоко в костите ми. Това беше единственият ми шанс да поправя злото, причинено от бягството ми. Ако изобщо беше възможно.