Андреа Кремер - Кървава роза

Чувах отчетливо всеки удар на сърцето си. Звукът сякаш се отцеждаше от тялото ми и се разливаше в празното пространство между проблясващия портал и потъналата в мрак къща.

Той беше там. Сигурна бях. Въпреки че не го виждах, нито долавях и най-слаб полъх от топлия му мирис с далечен намек за дим, знаех, че е там. И ме очаква. Но защо? Защо му бе да идва на това самотно място?

Погледът ми обходи сенките, които се раздвижваха всеки път щом облаци се плъзнеха по лицето на луната, и ужасно ми напомняха на призраци. Взирах се в небето, за да не се налага да гледам къщите и подобните на скелети железа на онези, които бяха останали недостроени. Тук времето сякаш бе спряло. Планинският склон, по който вече нямаше дървета, изсечени, та да направят място за затворена уличка и обръч от къщи, нашепваше за едно недостижимо минало. Поселището Халдис (или поне онова, което трябваше да се превърне в поселището Халдис), се простираше пред мен със своите луксозни къщи, построени специално за глутницата, която двамата с Рен щяхме да оглавим. Леговището на глутницата ни. Нашия дом.

Обърнах се към Адна, мъчейки се да овладея тръпките, които пробягваха по тялото ми.

— Скрий се наблизо. Ще ме чуеш, ако нещо се обърка, а ако ме видиш да тичам насам, най-добре отвори портал колкото се може по-бързо. Но каквото и да става, не идвай да ме търсиш.

— Добре. — Тя вече отстъпваше към гората зад нас. — Благодаря ти, Кала.

Кимнах, а после приех вълчия си облик. Адна потъна в сенките и след като се уверих, че никой не може да усети присъствието й, се запрокрадвах към къщата. Потънала в мрак и тишина, тя изглеждаш празна, ала аз знаех, че не е така.

Държах муцуната си ниско наведена и непрекъснато душех въздуха. Вятърът духаше към поселището от мястото, където се бяхме появили, и това ме караше да се чувствам уязвима — ако някой се криеше в нощта, щях да го усетя едва когато се сблъскам с него. Ушите ми се движеха напред-назад, напрегнати, ослушвайки се за какъвто и да било знак за живот. Ала не долавях нищо. Нито зайци, тичащи да се скрият под някой храст, нито нощни птици, прелитащи в небето над мен. Това място не бе просто изоставено, то сякаш бе прокълнато и никое живо същество не смееше да пристъпи границите на сечището.

Ускорих крачка, прескачайки преспите по пътя си, докато ноктите ми дращеха по реките от лед, образували се върху улицата. Когато стигнах до предните стъпала, спрях, за да подуша земята, а очите ми проследиха пресните дири от лапи, които се превръщаха в отпечатъци от ботуши, изкачващи стъпалата. Миризмата на Рен бе силна, оставена наскоро. Беше пристигнал съвсем малко преди нас. Бавно се промъкнах на верандата, приемайки човешката си форма, за да отворя замрежената врата. Внимателно натиснах бравата. Не беше заключено и аз открехнах вратата. Тя изскърца съвсем леко, ала това бе единственият звук. Вмъкнах се в къщата, затворих след себе си и пуснах резето. Ако някой ме следеше, исках да разбера за появата му.

Отново приех вълчия си облик и поех по коридора. Проследих миризмата на Рен до главното стълбище, мъчейки се да не потреперя, докато минавах покрай входа на трапезарията. Красива дъбова маса (най-вероятно — антика) бе заобиколена от столове. По четири от двете й дълги страни и по един начело и в долния й край. Общо десет. Твърде лесно бе да си представя как се храним около тази маса, как се закачаме и смеем. Цялата глутница, от която всички сме неделима част.

Бавно изкачих стълбите, като ми се искаше ноктите ми да не трополят така силно върху твърдото дърво. Когато стигнах до горния етаж, спрях и се ослушах. Къщата ми отговори единствено с тишина. Все така следвайки пътя на Рен, минах покрай три стаи и една баня, докато стигнах до вратата в дъното на коридора. Сърцето ми се блъскаше яростно в гърдите ми, когато прекрачих прага на голямата спалня.

Не бях направила повече от две-три стъпки, когато спрях. Тънки снопове лунна светлина проникваха в стаята, огрявайки внушителното легло с високи абаносови колони в четирите края, жакардови чаршафи и куп сатенени възглавници. Изящни шкафове в същия стил стояха до една от стените, а до съседната, точно срещу леглото, имаше тоалетна масичка с огледало и малко канапенце.