Андреа Кремер - Кървава роза

— Тя е причината — повтори той.

— Да — потвърдих и сбърчих вежди, когато Рен се намръщи. — Трябва да вървим.

— Ти трябва да вървиш — промълви той. — Те искат Шей и теб. Дори и със сестра, за мен няма място в това уравнение.

Думите му ми подействаха като шамар.

— Не е достатъчно. — Той ме погледна с тъга. — Тя е Търсач, а аз — Страж. Какво съм без глутница?

Стомахът ми се сви. Колко пъти си бях задавала съвсем същия въпрос! Глутницата бе истинската същност на една алфа. Ние се раждахме, за да предвождаме, да създадем неразривна връзка с глутницата си. Отнемеха ли ни това, животът ни губеше смисъл.

Очите на Рен не се откъсваха от мен.

— Какво искаш ти?

— Какво? — зяпнах го аз.

— Можеш ли да ми посочиш причина да дойда с теб?

— Вече го направих — отвърнах, потрепервайки, когато осъзнах какво всъщност ме пита.

— Не. — Той се приведе към мен. — Даде ми различни причини, но не и твоята.

— Но… — Гласът ми бе задавен, несигурен.

Пръстите му проследиха дирите, които сълзите бяха оставили по бузите ми. Леко докосване, едва доловимо. Ала въпреки това накара кожата ми да пламне.

— Дай ми причина, Кала — прошепна той.

Не можех да откъсна поглед от очите му. Кръвта бушуваше в ушите ми, във вените ми сякаш бушуваше пожар.

Прекрасно разбирах за какво ме моли. Ала не можех да му дам онова, което искаше.

Тъмните му очи бяха пълни с болка… болка, която си мислеше, че единствено аз мога да излекувам.

— Рен — прошепнах. — Искам…

В следващия миг телата ни вече се допираха и подстриганата ми коса докосваше бузата му, докато се навеждах да го целуна. Устните ни се срещнаха и в следващия миг аз вече потъвах в забрава. Целувката стана по-дълбока, настойчива, жадна. Той ме повдигна и аз обвих крака около кръста му, така че телата ни си паснаха съвършено. Целувките ни бяха наситени с такава неутолима нужда, така продължителни и яростни, че едва успявах да си поема дъх. Той ме положи върху леглото. Нашето легло.

Ръцете му се плъзнаха под блузата ми, помилваха корема ми и поеха нагоре, повдигайки сутиена ми. От гърлото ми се откъсна стон и аз впих зъби в устната му, опивайки се от тежестта на тялото, притиснато в моето, движещо се с ритъма на моето.

Под допира на пръстите му кожата ми сякаш оживяваше, готова да лумне в пламъци като прахан под запалена клечка. И да изпепели всеки страх, всяка тъга, всяка жестока загуба.

Чух собствения си вик на наслада, когато устата му проследи пътечката, прокарана от ръцете му, и трескаво се опитах да събера мислите си, разпилени от напора на жаркото усещане.

„Не бива да правя това. Не трябва да го правя.“

За миг стаята сякаш се завъртя около мен, когато извиках в съзнанието си образа на Шей. Той първи бе отворил този свят за мен. Неговите ръце, неговото тяло за първи път бяха възпламенили душата ми. Бях го желала толкова силно и в онзи момент, сигурна, че Рен е изгубен, че е избрал пътя на Пазителите, бях удавила мъката си, оставяйки се да бъда повлечена от вълната на копнежа по Шей.

Но ако Рен не бе направил своя избор? Ако го бяхме изоставили твърде рано? Ако Монроу се окажеше прав?

Преди, винаги когато се озовавах в подобно положение с Рен, бях възпирана от законите на Пазителите, неизменно сковавана от страх да се отдам на страстта, която той разпалваше в мен.

Обичах Шей. Ни най-малко не се съмнявах в това. Ала не можех да отрека бурната реакция, която Рен и страстното му желание предизвикваха у мен. Зачудих се дали между нас не съществува връзка, която не може да бъде разкъсана; връзка, изкована от общото ни минало, от болката на живота ни като Стражи. Можеше ли тази връзка да е по-силна от новопокълналата любов, зародила се между мен и Шей?

Ръката на Рен се плъзна между бедрата ми и аз потреперих. Тялото ми знаеше какво предстои и крещеше за още. Ако бях хранила илюзията, че близостта, изживяна с Шей, бе успяла да задуши притегателната сила на Рен и неговите милувки, този миг я прогони. През онази нощ, споделена с Шей в градината, за първи път бях вкусила тайните на любовта и бях опиянена от желание да позная начините, по които Рен можеше да събуди тялото ми за живот. Запитах се дали ако го даря с това удоволствие, нямаше да отнема мъничко от ужасите, които бе преживял по моя вина. Допирът му ме върна назад във времето, обратно в едно минало, където бяхме заедно, както открай време трябваше да бъде. Едно минало, където майка ми бе жива, а брат ми не бе прекършен.

Устните ни отново се намериха и аз зарових пръсти в тъмната му коса.