Андреа Кремер - Кървава роза

Рен се приведе и устните му докоснаха бузата ми, докато отварях вратата.

— Косата ти ми харесва така.

Приели вълчата си форма, двамата с Рен си тръгнахме от онова гробище на къщи. Когато доближихме високите борове, които обграждаха поселището, аз се заковах на място. Вдигнах муцуна и подуших въздуха, за да съм сигурна, че никой не ни е проследил.

— Вече ти казах, че никой не идва тук. — Рен ме ухапа лекичко по рамото. — Никога.

Погледнах го и усетих как кожата ми настръхва под дебелата козина, когато отново се запитах колко ли пъти бе идвал на това място. В живота на Рен имаше повече самота, отколкото някога си бях представяла. Надявах се, че бях на път да променя това.

— Тя е съвсем близо.

Затичах се към гората и Адна излезе да ни посрещне. Вървеше предпазливо, без да откъсва широко отворените си очи от Рен.

— Всичко наред ли е? — попита тя уж нехайно, ала гласът за малко да й изневери.

Аз възвърнах човешката си форма.

— Да.

Рен наклони глава на една страна, загледан в Адна. Отиде до нея с мека стъпка и подуши протегнатата й ръка. Не бях сигурна каква миризма разпозна, ала видях, че размаха опашка. След това прие човешкия си облик.

— Ариадна, това е Рение Ларош. — Отстъпих настрани, така че да не стоя между тях.

Тя се усмихна и ме поправи:

— Адна.

— Рен — каза той в същия миг.

Двамата примигаха, а после се разсмяха, докато аз местех поглед между тях. Между Рен, с неговото високо, мускулесто телосложение и Адна, чиято дребничка фигура с нищо не загатваше за войнствения й нрав, като че ли нямаше нищо общо. И все пак нещо сякаш ги свързваше. Гърдите ми пламнаха, когато си дадох сметка, че и двамата приличат на Монроу. В краткото време, което бях прекарала с водача на отряда Халдис, той се бе проявил като най-добрия предводител, когото бях срещала някога. Колко щеше да липсва на всички ни в предстоящите битки!

— Радвам се, че Кала успя да те убеди, че ние сме добрите. — Гласът на Адна вече звучеше по-уверено.

Рен кимна.

— Съжалявам за баща ти.

— Нашият баща. — Тя се поколеба, а после пристъпи напред, протегнала ръце към него.

Рен взе изящните й тънки пръсти в своите. Двамата останаха така в продължение на един дълъг миг. После Адна се притисна в него и облегна глава на рамото му.

За момент Рен сякаш бе слисан, ала бързо обви ръце около нея.

Трябваше да се прокашля, преди да успее да каже:

— Знаеш ли, винаги съм мислил, че би било страхотно да имам по-малка сестра.

— Внимавай какво си пожелаваш. — Адна вдигна поглед към него и се усмихна широко. — Аз не съм от най-лесните.

Рен се разсмя.

— Не се шегува — не можах да се сдържа аз.

— Много ти благодаря, Лили. — Адна ме изгледа свирепо, но и тя се смееше. — Какво ще кажеш да продължим да си разменяме обиди някъде, където е по-малко вероятно да се окажем в смъртна опасност?

— Тя те нарича „Лили“? — Рен се взираше изумено в нея.

— Да — простенах аз.

— Великите умове мислят еднакво — ухили ми се той, преди да смигне на Адна.

Това запознанство май не беше чак толкова добра идея. Ала нещо в мен, празнината, която усещах в себе си от нападението във Вейл, бе започнало да отстъпва място на успокояваща топлина. Надежда.

— Е, как ще се махнем оттук? — попита Рен. — Имате ли кола? Или снегоход?

Адна извади късите ками от колана си и ги подхвърли във въздуха, преди да ги улови с лекота.

— Само почакай да видиш какви ги умее сестра ти!

Когато Адна започна да тъче, Рен прие вълчата си форма и заръмжа срещу светлинките, проблясващи във въздуха, присвил уши назад. Адна спря и погледна през рамо.

— Доста по-трудно е, ако ме прекъсваш. А не изгарям от желание да се озовем в Гърция вместо в Италия.

В лая на Рен ясно прозвуча изненада. Усмихнах му се и той възвърна човешкия си облик.

— Италия? Това е някаква шега, нали?

— Ни най-малко — уверих го. — Все още не съм успяла да разгледам много, но онова, което съм видяла, е прекрасно. На брега на Средиземно море е.

— Никога не съм виждал морето — промълви той.

Преплетох пръсти в неговите.

— Знам.

След като му се полюбува за миг, Адна се обърна от довършения портал и ни погледна. Очите й се спряха върху сплетените ни ръце и в тях проблесна въпрос. Извърнах глава — не можех да си позволя да му отговоря.

— Готови ли сте?

Виж, на този въпрос можех да отговоря.

— Сигурна ли си, че е безопасно? — попита Рен, когато го дръпнах напред. Не бях сигурна дали се колебае, за да ме затрудни или защото порталът наистина го притесняваше.