Андреа Кремер - Кървава роза

Миризмата на Рен беше навсякъде. Сладкият дъх на горящи дърва, извиващ се под хладно есенно небе, кожени дрехи и изкусителна нишка на сандалово дърво. Затворих очи и се оставих мирисът му да ме обгърне и изпълни със спомени. Трябваха ми няколко секунди, докато успея да тръсна глава, пропъждайки миналото, за да се съсредоточа върху настоящето.

Светлина струеше през високите еркерни прозорци, в чиято ниша беше сгушено местенце за сядане, и там, полускрит в сенките, лежеше Рен, неподвижен, облегнал глава на лапите си. И се взираше в мен.

Останахме така — замръзнали, неспособни да откъснем погледи един от друг — сякаш цяла вечност. Най-сетне се насилих да пристъпя напред. Главата му се вдигна рязко, козината по врата му настръхна. Ниско, заплашително ръмжене се откъсна от гърдите му и аз спрях, потискайки инстинктивното желание да се озъбя в отговор.

Без да престава да ръмжи, той се изправи и започна да крачи напред-назад под прозореца. Направих още една стъпка напред и той излая предупредително, оголвайки зъби. Наведох глава, за да не покажа и намек за агресивност, ала напразно.

Мускулите му се напрегнаха и той се нахвърли отгоре ми, поваляйки ме настрани. Изскимтях, когато се плъзнахме по дървения под. Челюстите му изщракаха на сантиметри от рамото ми, когато се отдръпнах трескаво. Побързах да скоча на крака и избегнах повторното му нападение. Почувствах топлината на дъха му, а кучешките му зъби одраскаха единия ми хълбок. Обърнах се с ръмжене, готова да посрещна следващата му атака. Едва когато той се нахвърли отгоре ми за трети път, ала зъбите му не се впиха в плътта ми, разбрах какво става. Рен не искаше да се бие с мен. А само да ме уплаши.

Изпънах рамене и излаях.

— Спри!

— Защо не се биеш с мен? — Той отново оголи зъби и направи крачка настрани; аз сторих същото и ето че двамата бавно се въртяхме в кръг, без да се изпускаме от очи.

— Не съм дошла, за да се бия.

Рен се нахвърли върху мен, ала този път аз не помръднах. Ръмжащата му муцуна беше на сантиметри от моята, ала аз не трепнах.

— Не трябваше да идваш, ако не си готова да се биеш.

— Винаги съм готова да се бия. — Сега и аз оголих зъби. — Но това не означава, че искам да го направя.

Ръмженето му бавно заглъхна. Той сниши глава, обърна се и отиде до прозореца, където зарея поглед към небето.

— Не би трябвало да си тук.

— Знам. — Приближих се до него. — Нито пък ти.

Когато се обърна да ме погледне, аз си възвърнах човешкия облик.

Оловносивият вълк примига и само след миг пред мен стоеше Рен и се взираше в очите ми.

— Защо си тук?

— Бих могла да те попитам същото — отвърнах, прехапвайки устни. Това, че Рен прекарваше часове наред в празната къща, построена за нас двамата, не бе причината да съм тук. Ала ми беше трудно да прогоня тези мисли. В тази стая, в тази къща, на този планински склон всичко се въртеше около нас двамата. Останалата част от света сякаш бе изчезнала. Търсачите. Войната.

Очите му припламнаха, ала после помътняха.

— Хубаво място да останеш сам.

— Съжалявам. — Думите бяха като лед в гърлото ми.

— За какво? — Усмивката му бе остра като бръснач и аз потреперих.

— За всичко. — Не бях в състояние да го погледна, затова закрачих из стаята, без да спирам поглед върху нищо по-специално. Мебели с празни чекмеджета. Легло, в което никой нямаше да спи.

— За всичко — повтори Рен.

Когато той проговори, аз стоях от другата страна на леглото. Обърнах се, за да го погледна.

— Рен, дойдох, за да ти помогна. Всичко може да е различно.

— Нима?

— Можеш да си тръгнеш оттук.

— И защо да го правя? Това е моят дом. — Пръстите му докоснаха сатенените чаршафи. — Нашият дом.

— Не, не е. — Здраво стиснах една от колоните на леглото. — Не сме си го избирали. Избраха го вместо нас.

— Ти не го избра. — Той заобиколи леглото. — Аз мислех, че бихме живели добре тук.

— Може би. — Ноктите ми се впиха в лакираното дърво. — И все пак не ние щяхме да сме си избрали този живот. Дори и да беше хубав.

— Никога не си го искала. Нали? — Ръцете му бяха свити в юмруци до тялото.

— Не знам. — Сърцето ми биеше учестено. — Никога не съм се питала какво всъщност искам.

— Защо тогава избяга?

— Знаеш защо — отвърнах меко.

— Заради него — изръмжа Рен и като сграбчи една възглавница я метна през стаята.

Направих крачка назад, мъчейки се да звуча спокойно.

— Не е толкова просто.

В мига, в който спомена Шей, нещо в мен се раздвижи. И все още бях тъжна, но изведнъж се почувствах по-силна. Шей не просто бе променил пътя на живота ми. Той бе променил и мен самата. Не, не ме промени. А ми помогна да се боря за истинското си аз. А сега бе мой ред да сторя същото с Рен.