Андреа Кремер - Вълче биле

— За нас? — повторих, леко обезпокоена от пламъка, лумнал в очите й.

— Нуждая се от помощта ти за една друга мисия — каза тя и докосна камите на кръста си. — Тайна мисия.

Усетих как косъмчетата по тила ми настръхват.

— Каква?

Адна сви устни, така че те заприличаха на тънка черта, прорязваща лицето й.

— Отиваме да спасим брат ми.

За миг изпитах чувството, че подът е пропаднал под краката ми и се сгромолясвам. Олюлях се и Адна ме сграбчи за ръката.

— Кала? Добре ли си?

Тръснах глава, мъчейки се да потуша пожара, който сякаш лумна в главата ми.

— Чу ли какво казах? — попита тя, повеждайки ме нанякъде.

Аз кимнах.

— Брат ти?

— Да.

— Имаш предвид Рен? — едва успях да изрека името му на глас, толкова трудно ми беше. — Не говориш сериозно. Това означава да се върнем във Вейл!

Адна запуши устата ми с ръка.

— Не тук.

Трябваше да прехапя език, за да спра напиращите в гърдите ми въпроси. Адна продължи да ме води нанякъде. Подминахме моята стая, после още няколко, докато най-сетне тя отключи една врата и ме издърпа вътре.

Макар като архитектура да бяха напълно еднакви, стаята, в която се озовах, едва ли би могла да изглежда по-различно от моята. Спалнята, в която ме бяха настанили, имаше типичния безличен вид на стая за гости, приятна и лишена от каквото и да било излъчване.

Тази на Адна обаче бе същинска експлозия от цветове — стените грееха във виолетово, черно и алено, а върху леглото бе метната пищна кадифена покривка, която стигаше чак до пода. Адна завъртя копчето на една уредба и мощният звук, който ме връхлетя, накара ярките стени да се разлюлеят пред очите ми.

— Харесваш ли „The Raveonettes“ 7? — попита тя и още повече усили музиката.

Кимнах, а пулсът ми затуптя в ритъм с ефирните гласове, които се лееха около мен.

Адна се тръшна върху леглото.

— Извинявай за това, но не мога да рискувам някой да ни чуе. Не че по принцип слушам музика по-тихо.

— Няма проблем.

— Седни — подкани ме тя и махна към леглото.

Бях прекалено нервна, за да седя, но все пак се приближих и се заиграх с кадифената покривка.

— Значи Конър ти е казал?

Адна поклати глава и като повдигна купчината възглавници на леглото, ми показа един плик.

— Баща ми ми каза — поправи ме тя и извади писмото отвътре.

— Монроу ти е написал писмо?

Не можех да откъсна поглед от сгънатите листове в ръката й. Бяха няколко и аз се запитах какво точно й бе разказал. Колко ли тайни от миналото бе излял върху тези листове?

Адна се засмя и примига няколко пъти, за да прогони сълзите си.

— Според Конър баща ми прекрасно знаел, че никога няма да му позволя да ме хване натясно за задушевен разговор. Научих се да ги избягвам, откакто мама…

Погледът й се насочи към нощното шкафче и когато го проследих, видях, че там бе подпряна снимка на жена с червеникаворуса коса и кехлибарени очи. Тя бе обгърнала раменете на слабо като върлина момиче, което се бе ухилило до ушите — Адна като по-малка.

Адна потупа с пръст по листовете в ръката си.

— Очевидно тя ги е събрала. Майката на Рен, имам предвид. Корин. След като умряла, татко бил на път съвсем да затъне, но мама му помогнала да се съвземе. А после съм се появила аз.

Гледах я, без да знам какво да кажа. Тя се излегна по гръб, притиснала писмото до гърдите си.

— Именно заради мен татко не се опитал да измъкне Рен от Пазителите — продължи тя, като се взираше в тавана. — Не искал да рискува двете с мама да го изгубим. Смятал, че вече е причинил достатъчно страдания. Ала никога не могъл да го преживее. Отчаяно копнеел да си върне Рен. Всичко е тук.

И тя разлисти страниците.

— Сигурна съм, че е така — отвърнах. — Но не го виня, че е искал да те предпази. Рен не е знаел истината. Все още не я знае. И досега смята Емил за свой баща.

— Именно — заяви Адна. — Точно затова трябва да се върнем.

— Дори не съм сигурна дали би искал да се върнем за него — казах, припомняйки си как ме бе блъснал в стената. — Може би предпочита да остане. Като другите.

— Наистина ли го вярваш?

Не й отговорих. Не бях в състояние. Истината бе, че не знам. Щеше ми се да вярвам, че Рен би могъл да бъде спасен, но бях виждала на какво са способни Пазителите, когато решат да прекършат някой Страж. Собственият ми брат едва не бе погубил всички ни, подведен от някогашните ни господари. Можеше ли Рен да повярва на нещо различно от лъжите, които му бяха наприказвали за неговото минало?

Струваше ми се, че вместо вътрешности, в тялото ми има гънещи се змии.