Андреа Кремер - Кървава роза

— Достолепие? — Итън се отдръпна от Сабин, като се усмихваше на Адна. — Вече никой не говори латински. Да обясняваме значението на думата всеки път, когато срещнем някого, ще ни дотегне страшно бързо. Пък и какво достойнство може да притежава една група, в която участва и Конър?

— Ей! — Конър го бутна.

Сабин се засмя и по устните й се разля палава усмивка.

— Аз се сещам за подходящо име.

Итън протегна ръка и повдигна брадичката й. Когато се взря в морскосините му очи, светът сякаш се отвори пред нея. Както ставаше всеки път.

— Е, добре, красавице. Какво е новото ни име? — попита той.

— Стражи.

Усмивката на Итън се смекчи.

— Може и да ни отнеме малко време докато свикнем. Но наистина звучи добре.

Той се приведе напред и я целуна нежно.

— Идвате ли? — попита Конър, който вече отиваше към портала. — Или трябва да ви чакаме, докато се нацелувате?

— Остави ги на мира! — Адна го сграбчи за предницата на ризата и го придърпа към проблясващата врата. — Защо си толкова кисел?

Конър потупа корема си.

— Гладен съм.

— Вечерята е оттук. — Адна посочи блещукащия портал.

— Почакайте — обади се Сабин. — Аз… искам да ги видя. Трябва да ги видя. Поне веднъж.

— Точно сега ли? — намръщи се Конър.

Адна го бутна настрани и с две бързи движения на камите затвори портала.

— Стомахът ти може да почака малко, Конър.

— Май трябва да си поприказваме и да ти обясня това-онова за стомаха си — засмя се Конър.

— Сигурна ли си? — попита Адна.

— Да, моля те. — Сърцето на Сабин биеше лудешки, докато Адна тъчеше. Когато познатите земи около Халдис се появиха от другата страна на магическия портал, дъхът й спря.

— Готова ли си? — Итън я улови за ръка.

Сабин кимна, макар че в случая не ставаше въпрос дали е готова или не. Тя просто трябваше да го направи — да види глутницата заедно, да се увери, че всичко е както трябва да бъде.

Конър тръгна към портала, ала Адна го стисна за ръката.

— Не. Само те двамата.

— Никаква вечеря и никакъв лов за вълци? — каза Конър. — Ама че си жестока.

— И още как. — Адна даде знак на Итън и Сабин да прекрачат прага.

Познатото остро изтръпване от минаването през магическата врата отстъпи място на жесток студ. Вятърът се вихреше около тялото на Сабин и мощните му пориви, които я връхлитаха от време на време, я караха да потръпва. Тя се уви още по-плътно в якето на Итън.

— В такова време спокойно можеш да изгубиш някой пръст на крака си — отбеляза Итън, докато й подаваше един бинокъл. — Не искам да те припирам, миличка…

— Трябват ми само няколко минути.

Сабин се изкатери малко по-нагоре по билото, където Адна бе отворила портала, и се сгуши до един бор. Вдигна бинокъла към очите си и го насочи към пещерата Халдис.

Не й отне дълго докато ги открие — вълците празнуваха успешния си лов. Бяха се събрали около тялото на едра кошута и лудуваха, докато се готвеха за предстоящия пир.

Ансел и Брин се гонеха пред входа на пещерата, вдигайки облаци от сняг. Мейсън вече се бе заловил с еленското месо и муцуната му беше окървавена. Нев седеше до него, изплезил език, сякаш Мейсън бе казал някоя особено забавна шега.

Бяла вълчица излезе от пещерата и златистите й очи обходиха глутницата. В този миг измежду дърветата изскочи кафеникав вълк и се втурна да я поздрави. Шей обикаляше около Кала и я хапеше закачливо, докато тя не излая в знак на протест. На Сабин лаят й прозвуча като смях.

Двете алфи се отправиха заедно към прясната плячка, като се побутваха с муцуни и се ближеха. При появата им Мейсън и Нев се изправиха и като наведоха глави, размахаха опашки. Кала отново изджавка и Ансел и Брин се присъединиха към тях. Цялата глутница беше заедно, готова да сподели изобилието на успешния лов.

Сабин се изправи, доволна, че приятелите й бяха щастливи и в безопасност. Когато тя се раздвижи, Кала повдигна глава и очите й се насочиха към билото, където беше Сабин. Въпреки голямото разстояние, Сабин би могла да се закълне, че Кала гледа право към нея.

Ушите на бялата вълчица потрепваха. Тя вдигна муцуна и нададе вой, който изпълни Сабин със сладка тъга. Останалите вълци се присъединиха към своята алфа и познатите им гласове се сляха в песен, която изпълни зимния въздух. Сабин ги погледа още малко, а после се обърна и отиде при Итън.

— Всичко наред ли е? — попита той.

Сабин му върна бинокъла.

— Те са щастливи. Значи и аз съм щастлива.

— Радвам се. — Итън се отправи към портала, ала Сабин се поколеба.