Андреа Кремер - Кървава роза

Изведнъж разбрах истината и светлините около мен изригнаха.

„Свободна съм.“

Сабин потрепери и й се прииска да се бе възползвала от пуловера, който Итън й бе предложил. Слънчевите лъчи се процеждаха през скелето, издигнато по протежение на имението „Роуан“, ала брезентът, който висеше между библиотеката и света навън, не можеше да спре декемврийския мраз. А малките електрически печки изобщо не бяха достатъчни.

Сабин залепи още един кашон с тиксо и надраска отгоре му с черен маркер думите „История — XVII век“. Почти всички книги, които беше опаковала досега, като че ли съдържаха история. Адски стара история. Нищо интересно ли не се намираше наоколо?

— Още ли не си свършила? — Итън влезе с нехайна стъпка в библиотеката. — Какво правят всички тези книги по пода?

— Ще се престоря, че не съм те чула. — Сабин отнесе кутията до бързо нарастващата купчина, която щеше да бъде отнесена в Академията, за да бъдат книгите описани и прибрани. — Така ще мога да продължа да те харесвам.

Итън се засмя. Сабин се приближи до него, като потриваше ръце. Той се намръщи, свали дългото си кожено яке и го наметна върху раменете й.

— Трябваше да вземеш пуловера.

— Да, да. — Сабин се сгуши в топлината от тялото му, която все още сгряваше вътрешността на якето. — Прав беше. Радвай се, докато можеш. Следващият път аз ще съм права.

Тя погледна към недовършените строителни работи в другия край на стаята.

— Нали ти е ясно, че тук щеше да е много по-топло, ако не трябваше да докарвате всички тези специални камъни, за да оправите това място.

— Включихме го в Националния регистър на исторически забележителности — сви рамене Итън. — Така че специалните камъни са задължителни.

— Страхотно. А в това време на мен задникът ми замръзва тук.

— Сериозно? — Итън отвори широко очи. — Това би било истинска трагедия. Най-добре да проверя какво е положението.

Сабин изписка, когато той й се нахвърли. Двамата все още се гонеха около купчините книги, пръснати из стаята, когато се отвори блещукащ портал.

— Живо-здраво! — Конър скочи в библиотеката, следван от Адна, която клатеше глава.

— Конър, не казвай „живо-здраво“. Да не си каубой, който влиза в някоя кръчма.

Тя затвори портала и се обърна към него, сложила ръце на хълбоците си.

— Съжалявам, ако съм засегнал някого, милостива госпожице. — Конър се престори, че докосва почтително несъществуващата си шапка.

Адна се намръщи, ала бързо избухна в смях, когато той започна да я гъделичка.

— Престани! — изписка тя. — Престани! Връщам си думите назад! Можеш да си каубой!

Конър я прегърна с една ръка и се ухили на Итън.

— Е, как мина? Намери ли ги?

Сабин извърна поглед. Конър бе задал въпроса, който самата тя все още не бе готова да изрече на глас, макар че той се въртеше в главата й от мига, в който Итън се бе върнал.

Итън, от чието внимание не бе убегнало напрежението на Сабин, се прокашля.

— Аха. Не беше трудно. Бяха точно там, където очаквахме.

— Старото им свърталище — сви рамене Конър. — Логично е.

— Въпреки това е малко странно — каза Адна. — Не мислиш ли? Да се върнат в Халдис след всичко, което се случи.

— Това е тяхната територия. — Сабин я погледна за миг, след което отново зарея очи в далечината. — Мястото им е в онази планина.

Тя се поколеба за миг, а когато продължи, гласът й бе станал по-мек:

— Изглеждаха ли щастливи?

— И още как. — Итън се приближи до нея и нежно сложи ръка на рамото й.

— Защо не дойдеш с мен следващия път? Да се увериш със собствените си очи?

Топлотата в погледа му извика усмивка на устните й, макар че сърцето й се бе свило.

— Може би.

— Сабин…

Тя го погледна право в очите и положи длан на гърлото му. Остави пулсът му да барабани до кожата й в продължение на няколко секунди, преди да проговори:

— Това е миналото. Сега съм тук. С теб.

Итън сбърчи чело.

— Не искаш ли да ги видиш?

Сабин притвори клепачи, за да скрие болката в очите си. Не от Итън — той винаги знаеше кога в очите й се появява болка. Ала понякога й се искаше да я потули от новите си приятели. Благодарна бе за дружбата им и за любовта на Итън и не искаше миналото да помрачи надеждата, която хранеше за бъдещето им заедно.

— Ами другата глутница?

— Преместили са се на западния склон — отвърна Итън. — Глутницата на Стивън е завладяла някогашните територии на Бейн. Онези от глутницата на Емил, които оцеляха в битката, трябва да са отишли някъде другаде.