Андреа Кремер - Кървава роза

Целувката ни се проточи дълго, ала най-сетне трябваше да се откъсна от него.

Шей проследи с пръсти очертанията на устните ми.

— Благодаря ти, че ме спаси.

— Не аз те спасих — отвърнах. — Ти си този, който прокуди Предвестника.

Шей се приведе към мен и ме целуна нежно по устните.

— Нямах предвид днес.

Погледите на всички Търсачи бяха приковани в Шей, докато двамата отивахме при Аника.

— Ще имаш нужда от Кръста на елементите. — Тя посочи мечовете на гърба му.

— Какво трябва да направя? — попита Шей.

— Вдигни ги високо, така че да образуват знака на Потомъка — отвърна тя. — И докато всичко свърши, повтаряй следните думи: obtineo porta 28 28 Удържам портата (лат.). — Б.пр. .

— Obtineo porta — промърмори той.

Ивица зелена светлина проблесна в глъбините на камината, като огромно око, отворило се за миг.

Шей погледна Аника.

— Все още си е там, нали?

Тя кимна и хвърли поглед към каменното огнище, което отново бе потънало в мрак.

— Ето защо трябва да го направиш.

Шей изпъна рамене.

Търсачите в библиотеката се умълчаха, докато гледаха как Шей се приближава до скрития Разлом.

Той протегна двата меча пред себе си; единия, този на земята и въздуха, задържа вертикално, а другия, на водата и огъня — хоризонтално, така че те се пресякоха. След това си пое дълбоко дъх и погледна към мен.

Приближих се до него и сложих ръка на гърба му, точно под тила, така че пръстите ми докоснаха татуировката му. Той потрепери.

— Не знам дали мога да го направя.

— Трябва да го направиш — казах, макар че сърцето ми думкаше в гърдите, сякаш някой набиваше кол в земята с тежък чук.

— Не мога да те оставя, Кала.

Затворих очи, защото прекрасно разбирах какво изпитва — та нали съвсем същата мъка разкъсваше и моето сърце. Днес вече бях изгубила някого, когото обичах, а ето че само след миг може би щях да изгубя и друг. Ала какво можех да сторя?

Светът, създаден от Пазителите, бе роден от жестокост и алчност. Не биваше да допуснем съществуването му да продължи, независимо от цената, която трябваше да платим.

Заповядах си да отворя очи и видях, че очите на Шей с цвят на зимен мъх греят с мека светлина. Приведох се към него и докоснах с устни татуировката му.

— Обичам те.

Разперих пръстите си, които почиваха на гърба му, още по-широко, с надеждата, че по някакъв начин допирът ми ще накара вселената да чуе молбата ми… и че вълчата природа на Шей ще надделее над човешката. Ако ли не… щях да бъда сама.

Вярно, щях да имам глутницата си, ала дали щях да остана с тях? Вече можех да си представя какво ще се случи, ако Шей не дойдеше с мен. Щях да се превърна във вълк и да бродя самотна по света. Баща ми щеше да си остане алфата на останалите от глутницата, както бе открай време.

Може би така бе писано да стане?

— Кала.

Челото на Шей беше набраздено, той виждаше, че ръцете ми са настръхнали, а мускулите ми треперят.

— Обичам те — прошепнах за последен път, преди да се отдръпна бавно към нощта отвън и зова на глутницата си. — Затвори Разлома.

Винаги съм приветствала схватките, ала когато свърши и последната битка, какъв живот очаква воина?

Шей стоеше с лице към празната камина и въртеше мечовете, повтаряйки бавно своя напев. И тогава там, където допреди миг нямаше нищо, тъмнината се раздвижи. Сенки се завихриха около Кръста на елементите и се увиха около остриетата, придърпвайки Шей напред. Когато мечовете бяха описали около четвърт завъртане, Шей се вкамени. Мракът стана плътен, застопорявайки остриетата, така че да не могат да помръднат, но в глъбините на абаносовите сенки примигваше мека светлина, като блещукането на далечни звезди.

Тя се разля по оръжията и докосна пръстите на Шей. Той потрепери, а сиянието се уви около ръцете и гърдите му, като проблясващи панделки. Когато стигна до врата му и моите пръсти, почиващи там, искрящите му пипала се плъзнаха и по мен.

Светлината ставаше все по-силна и по-силна, докато накрая не виждах нищо — нито дори Шей, макар да усещах пръстите си върху врата му. Останал бе само бледият блещукащ въздух около мен. Въздух, пропит от могъщество.

Мислех си, че ще боли. Ансел бе споменал, че да му изтръгнат вълчата същност било като да го разкъсат на парчета и да го изгорят жив.

Ала аз не усетих болка. Нямаше никакво страдание. Единствено усещане за лекота, главозамайващо и шеметно, като че летях… Сякаш ме бяха освободили от тежест, която не бе част от мен.