Андреа Кремер - Кървава роза

— Трябва да отидеш при тях — каза Шей. — Нали си тяхната алфа.

Аз се обърнах в прегръдката му.

— Както и ти.

— Вече не. — Той поклати глава и по лицето му пробяга сломена усмивка. — Ако изобщо някога съм бил.

— Шей…

— Върви. — Той ме пусна и потъна в тълпата от Търсачи зад нас.

Принудена да се примиря с разделянето на пътищата ни, аз се преобразих и изтичах при останалите от глутницата.

— Ансел! — Проврях се между Мейсън и Нев и потърках муцуна в муцуната на брат ми.

— Не мога да повярвам! — изджавка той, като се въртеше в кръг. — Просто не мога да повярвам.

— Глутницата нямаше да е същата без теб. — Гризнах го нежно по ухото. — С никого от другите не е така забавно да се разпореждам, както с теб.

Изведнъж Нев изскимтя. Обърнах се и видях Сабин, застанала наблизо. Тя ни гледаше, облегната на Итън.

Ансел си възвърна човешката форма и отиде при нея.

— Добре ли си? — Очите й почти успяха да отразят усмивката на устните й.

Брат ми кимна.

— А ти?

— Ще се оправя — увери го тя.

Ансел протегна срамежливо ръце към нея. Тя се разсмя и го прегърна.

— Благодаря. — Той я притисна до себе си. — Дължа ти всичко.

— Направи Брин щастлива — каза Сабин. — Тя ми е симпатична.

Ансел се усмихна, ала после изгледа Итън сурово.

— Като стана дума за това, ако някога разбиеш сърцето й, ще отговаряш пред мен.

Итън се ухили широко.

— Ще го имам предвид.

Аника се приближи до нас и радостта ми се изпари. Шей бе до нея и по лицето му се четеше решителност.

— Време е.

Улових ръката на Шей и двамата тръгнахме заедно към камината. Баща ми се присъедини към нас.

— Ще изведа глутницата навън — каза той. — Мисля, че е по-добре да сме на открито, когато настъпи преобразяването.

Аз кимнах.

— Разбирам, че искаш да си наблизо — продължи той, поглеждайки към Шей. — Но не се бави твърде дълго.

— Знам.

— Ще си тръгнеш преди да е свършило? — попита Шей, когато баща ми се преобрази и препусна към срутената стена. Останалите вълци го последваха, събирайки се в потъналия в сняг двор на имението „Роуан“.

— Няма да си тръгна — уверих го. — Но не мога да остана твърде близо. Ако се почувстват хванати натясно, вълците могат да бъдат опасни. Остана ли вътре…

Той ме прекъсна:

— Разбирам.

Нев, Мейсън, Брин и Ансел се приближиха до нас с няколко скока и се преобразиха до Шей.

— Трябва да отидете при баща ми — казах аз. — Не е безопасно да останем тук.

— Ясно ни е — отвърна Мейсън и преметна ръка през раменете на Шей. — Но да не мислеше, че ще си тръгнем, без да кажем довиждане?

— Засега — промърмори Ансел, без да вдига очи от пода. — Довиждане засега.

— С теб сме, човече. — Нев стисна ръката на Шей. — Отбор Вълк!

Шей успя да извика усмивка върху устните си.

— Благодаря.

— Каквото и да стане, грижи се за себе си. — Мейсън го прегърна.

— Обещавам — отвърна Шей.

Нев му кимна, преди двамата с Мейсън да се преобразят и да ни оставят с Брин и Ансел.

Брин сякаш не бе в състояние да каже каквото и да било; вместо това поглеждаше ту към мен, ту към Шей, като подсмърчаше и си бършеше очите. Опитваше се да каже нещо, но така и не успяваше да си поеме дъх между хлипанията. Най-сетне се отказа и като сграбчи Шей, го целуна по бузата. След това прие вълчия си облик и се отдалечи на бегом.

Ансел, който продължаваше да стои до нас, напъхал ръце в джобовете си, изрита пода и поклати глава.

— Заслужаваш да бъдеш с глутницата повече от мен.

— Не дрънкай глупости. — Шей го прегърна. — Ти си точно там, където трябва да бъдеш.

Ансел отвърна на прегръдката му и прошепна в ухото му нещо, прекалено тихо, за да го чуя и аз. В отговор Шей се усмихна едва-едва.

— Доскоро — обърна се брат ми към мен и изтича след останалите.

Шей ме наблюдаваше изпитателно и при вида на странното му изражение веждите ми подскочиха. Изглеждаше така, сякаш се опитва да не избухне в смях.

— Какво ти каза?

— Каза, че не мога да остана при Търсачите — ухили се той. — Защото съм единственият, който е в състояние да ти попречи да се заяждаш с него.

— Не се заяждам с него — заявих, отвръщайки на усмивката му. — Освен ако не си го заслужава.

— Шей! — повика ни Аника, която стоеше пред камината.

— Май повече не мога да го отлагам.

Шей понечи да се обърне, ала аз го придърпах обратно.

Обвих ръце около врата му, притиснах се до него и го целунах, оставяйки прегръдката ми да изрази всичко, което не бях изрекла с думи. Той трябваше да знае какво изпитвам, какво искам, защо толкова се боя да го изгубя. Той плъзна ръце по гърба ми и ме притегли още по-близо до себе си.