Андреа Кремер - Кървава роза

— Нали видяхте Ансел след като унищожиха вълка му — казах аз. — То едва не унищожи и него. Вълкът е истинската ни същност. Тук не става въпрос за избор.

Итън сбърчи чело.

— Ще изпиташ ли болка? — попита той Сабин.

— Физическа — да. Знам, че ще боли. Ала наистина го искам. Вълкът на Ансел му беше отнет с насилие и той тъгуваше за живота, който му беше откраднат. Аз сама избирам да остана човек. Различно е.

— И всички мислите като Ансел? — попита Конър. — Предпочитате да сте вълци?

— Ние сме глутница — отговори Мейсън. — Мястото ни е на свобода, в дивата природа.

— Ами музиката ти? — обърна се Адна към Нев.

— Какво е според теб виенето? — ухили се той.

— Явно няма как да го разбера — каза Конър.

— Не съм и очаквала да го направиш — отвърнах. — Но ако можеше да препускаш с нас, да ловуваш, ако можеше да чуеш как луната те вика в нощната гора… тогава щеше да разбереш какво изпитваме.

Конър ме погледна, все още озадачен, но аз се бях обърнала към Шей. В очите му беше легнала сянка и аз се приближих до него.

— Ала ти го разбираш — прошепнах.

Той кимна и преплете пръсти в моите. Стисна ги толкова силно, че ме заболя.

— Спомням си първата нощ след като ти ме превърна в един от вас. Излязохме да ловуваме на лунна светлина. Тичахме в продължение на километри и нито за миг не усетих умора. Нищо на света не може да се сравни с това.

Докато го гледах, почувствах как ме залива вълна от спомени. Моят партньор. Моят алфа. Не исках да препускам из горите, без той да тича до мен. Но онова, което исках, бледнееше пред онова, което трябваше да се случи. Бях избрала да послушам сърцето си и да потърся забранената любов, за която то жадуваше, ала сега нито аз, нито Шей имахме избор.

— Съжалявам — казах най-сетне и облегнах глава на шията му. — Но трябва да го направим.

— Знам. — Той повдигна брадичката ми и ме целуна.

— Аника? — Тес се бе върнала заедно с жена, облечена в синя роба с голяма качулка. Когато новодошлата се поклони на Стрелата, одеждите й заблещукаха като развълнувана морска шир.

Тълпа от любопитни Търсачи и Стражи, някои от които все още бяха във вълчата си форма, се бе събрала в библиотеката и ни притискаше от всички страни.

Аника протегна ръка към лечителката.

— Благодаря ти, че дойде, Мириам.

Докато Сабин и Ансел отиваха към нея, аз се промъкнах през тълпата, за да стигна до Шей.

Когато го докоснах по ръката, той ми се усмихна за миг и отново насочи вниманието си към онова, което се случваше пред нас.

— Сабин прави голяма саможертва.

— Да — съгласих се. — Но мисля, че е права. Така ще е по-щастлива.

— По-щастлива — тихичко повтори той.

— Ти как си?

— И сам не съм сигурен. Не мога да реша какво трябва да изпитвам… и така може би е по-добре.

Той отново се обърна към мен, но този път задържа погледа си по-дълго.

— Ами ти?

— Страхувам се — казах и улових ръката му. Никога досега не го бях изричала на глас. Ала беше вярно. На път бях да изгубя Шей и това ме ужасяваше. — Ако имахме някакъв избор…

— Знам. — Той се приведе, за да ме целуне. — Знам, Кала. Не е нужно да се извиняваш. Не искам да го правиш.

Той ме взе в прегръдките си, докато гледахме как Мириам казва на Сабин и Ансел да се хванат за ръце. След това тя положи връхчетата на пръстите си върху слепоочията на двамата и зашепна нещо. Тиха, ала бърза река от думи се изливаше от устните й.

Сабин ахна. Итън направи крачка към нея, ала Конър го дръпна назад.

— Трябва да я оставиш да го направи сама.

Итън стисна зъби и пребледня, когато ахването на Сабин се превърна в писък. Ансел дишаше тежко, но не изглеждаше да изпитва такава болка, каквато явно раздираше Сабин. Тя отново изпищя и се свлече на колене. В същия миг Ансел изкрещя, ала викът му бързо се превърна във вой. Там, където допреди миг стоеше момче, млад вълк тръсна муцуна.

— Свършено е. — Мириам се поклони на Аника.

— Сабин! — Итън разблъска любопитните зяпачи, за да се добере до нея.

Тя все още бе на колене и трепереше, но успя да вдигне ръка.

— Добре съм. Ще се оправя.

И все пак се остави Итън да я вдигне от пода и да я вземе в прегръдките си.

Вълк с бронзова козина изскочи измежду Търсачите и се втурна към Ансел. Брин скимтеше и подскачаше около него, побутваше го с лапа и го ближеше по муцуната. След миг още два вълка дотичаха при тях. Нев и Мейсън джавкаха и го хапеха закачливо; много скоро малката групичка заприлича на неясно петно от размахани опашки.