Андреа Кремер - Кървава роза

— Така е справедливо.

— Наистина.

— Значи едната алфа е получила своя хепиенд — каза Конър. — Ала как свиква нашето момче с новата си роля?

— Не че съм специалист или нещо такова, но ми се стори съвсем добре. — Итън обви ръце около Сабин и я притегли към себе си.

— Малко ми е жал за Тристан и Сара. — Адна скочи върху масата и продължи замислено, като клатеше крака. — Бяха заедно само десет минути и после отново изгубиха сина си.

— Не са го изгубили — възрази Итън. — Не точно.

— Е, не мисля, че ще ходят на семейни пикници в гората — подхвърли Конър.

— Случва ли ти се изобщо да бъдеш сериозен? — попита Сабин и Конър я дари с широка усмивка.

— Не и ако не е абсолютно наложително. — След това обаче погледна Адна и се намръщи. — Защо ти е гадно за тях? Мислех, че говори със Сара и й обясни за Кала?

— Така е — отвърна Адна. — И те наистина се опитват да бъдат щастливи заради него, но според мен все още имат чувството, че той просто си е отишъл.

— Аз пък просто се радвам, че избяга от библиотеката, когато се превърна във вълк — каза Конър. — Защото ако Потомъкът беше нападнал Аника и Итън го бе застрелял веднага след като бе спасил света… Може ли да си представите? Ама че неловко!

— Изобщо не си толкова забавен, за колкото се имаш — подхвърли Адна.

— Съм — ухили се Конър.

— Сабин? — Адна й отправи умолителен поглед. — Малко помощ?

Сабин се изплези на Конър.

— Нямам какво повече да кажа — ухили се Адна.

— Итън също има право на глас — каза Конър. — Итън?

— Въздържам се — засмя се Итън. — Не, почакайте. Не че изгарям от желание да поздравя Конър за която и да било от шегите му, но той има право. Трябва да сме доволни, че всички вълци, включително и Потомъкът, избягаха в планината. Ако ни бяха нападнали, нещата щяха да загрубеят.

— Предполагам, че са усетили зова на дома — рече Адна. — Обратно към дивата природа. Нямаха никаква причина да се интересуват от нас.

— Мислиш ли, че си спомнят? — попита Конър. — Когато Шей стана вълк, смяташ ли, че е осъзнавал какво става?

— Няма как да знаем — отвърна Адна.

Сабин се сгуши в ръцете на Итън.

— Радвам се, че Шей се превърна във вълк. Двамата с Кала си принадлежат. Винаги е било така.

Итън се приведе и я целуна по косата.

— Знам за какво говориш.

— Очевидно земята също е решила, че мястото им е един до друг — каза Адна. — Е, готови ли сте? Умирам от глад, а Аника ще раздаде новите назначения само след няколко часа. Не искам да пропусна вечерята.

— Каква всъщност е работата ви сега? — полюбопитства Сабин. — След като войната свърши?

— Мисля, че имаш предвид „нашата работа“ — усмихна й се Адна. — Нали вече си една от нас. Нещо, което няма да ти позволим да забравиш.

— Трябва да държим това под око. — Конър посочи онова, което някога бе представлявало камина.

Сега каменната рамка бе запълнена от масивна желязна врата, в средата на която се намираше Кръстът на елементите. Двата меча изглеждаха така, сякаш бяха споени с металната преграда.

— Да се уверим, че никой злодей няма да опита да бърника, където не му е работа.

— Като Лоуган? — попита Сабин.

— Лоуган — отвърна Адна — и всички други Пазители, чийто нормален срок на годност вече е изтекъл. Не че има много от тях, но все още са останали неколцина.

— Освен това трябва отново да се заемем с онова, което правехме преди избухването на войната — допълни Конър.

— Нима имаш чак толкова добра памет? — подхвърли Сабин.

— Почти съм сигурен, че все някой го е записал някъде — ухили се Конър.

— Преди да има Пазители и Търсачи сме били една група — обясни Адна. — Грижехме се никой да не злоупотребява с мистичното царство или пък да се забърква със сили, с които не бива.

— Наричахме се Конатус 29 29 Старание, опит (лат.). — Б.пр. — добави Итън.

— Като стана дума за имена — обади се Конър, — след като вече не търсим Потомъка, ще получим ли ново название?

Итън сви рамене.

— Питай Аника.

— Може отново да се наречем Конатус — предположи Адна.

— Това е било преди шестстотин години — възрази Конър. — Аз гласувам против. А и първите Пазители са били част от Конатус. Да деля едно и също име с който и да било Пазител би ме накарало да се почувствам омърсен.

— Добре — каза Адна, без да обръща внимание на заяждането му. — Просто смятам, че използването на латински придава достолепие на каузата ни. Хайде, можем да продължим този разговор, докато вечеряме.

И тя се зае да тъче врата.