Сара Маас - Стъкленият трон- цялата поредица

Селена внимателно протегна бледата си костелива ръка. Там, под синините, драскотините и белезите, имаше нещо почти красиво.

Тя изтича до прозореца и дръпна завесите, за да види сивите планини и мрачния пейзаж на Ендовиер. Стражите под прозореца не погледнаха нагоре и тя зяпна към синьото небе и пухестите облаци, които се носеха към хоризонта.

„Няма да се страхувам."

За пръв път от много време думите й прозвучаха истински.

Устните й се разтегнаха в усмивка. Капитанът вдигна вежда, но не каза нищо.

Бе доволна, дори щастлива и настроението й се подобри още повече, когато слугите сплетоха косата й на плитка и я облякоха в учудващо хубава униформа за езда, която напълно прикри костеливата й фигура. Тя обожаваше дрехите — усещането за коприна, кадифе, сатен и велур — и истински се впечатляваше от добре направените шевове и бродерии. След като спечелеше онова нелепо съревнование и станеше свободна, щеше да си купи всички дрехи, които пожелае.

Разсмя се, когато Каол, подразнен от начина, по който се любува на отражението си в огледалото, я изведе от стаята. Прииска й се да затанцува под небесната синева, преди да излязат на главния двор. (Но когато видя мрачните скали в далечния край на укреплението и мъничките фигури, влизащи в многото пещери, спря.)

Работата за деня вече бе започнала и щеше да продължи и след като тя изоставеше това жалко съществувание. Стомахът й се сви. Отклони поглед от затворниците и остана загледана в капитана, който я отведе до керван с коне, чакащ край високата стена.

Лай изпълни въздуха и три големи черни кучета се появиха от центъра на кервана, за да ги поздравят. Бяха като стрели, несъмнено личните хрътки на престолонаследника. Тя падна на едно коляно, а раните й се обадиха, докато галеше кучетата по козината и ги потупваше по главите. Те облизаха пръстите и лицето й, а опашките им се въртяха като камшици.

Тогава пред нея се появиха чифт черни ботуши, а кучетата веднага се успокоиха и седнаха. Селена вдигна поглед и видя сапфирените очи на престолонаследника да изучават лицето й.

— Странно е, че те забелязаха — усмихна се леко той и почеса едно от кучетата си зад ушите. — Да не си им дала храна?

Тя поклати глава, а капитанът застана зад нея, толкова близо, че коленете му допряха тъмнозеленото й наметало.

Можеше да го обезоръжи с две движения.

— Обичаш кучетата? — попита принцът. Тя кимна. Защо й ставаше толкова топло? — Ще имам ли честта да чуя звънкия ти глас, или ще си мълчиш по време на целия път?

— Опасявам се, че въпроси от този тип не заслужават вербален отговор.

— Тогава простете, милейди — поклони се ниско Дориан. — Колко невъзпитано от моя страна, да очаквам отговор на въпросите си. Следващият път ще се постарая да ви попитам нещо по-смислено.

С тези думи той се завъртя на пети и се отдалечи. Кучетата му го следваха по петите.

Тя се намръщи, загледана в него. Изражението на лицето й стана още по-мрачно, когато забеляза, че капитанът се подхилква, докато вървят към групата, готвеща се за път. Подтикът да размаже някого в стената обаче изчезна, когато й доведоха пъстра кобила за езда.

Яхна я. Небето сякаш приближи и се разпростря над нея и надалече, над земи, за които не бе и чувала. Селена се хвана за седлото. Наистина напускаше Ендовиер. Месеците на отчаяние, ледените нощи... това оставаше зад гърба й. Тя си пое дълбоко въздух. Знаеше, че ако се опита, може да отлети от коня.

Докато не усети стоманената пранга на китката си.

Каол отново й поставяше белезници. Дълга верига я захвана за коня му, като стигна до някъде под седлото. Той яздеше черен жребец и тя се изкуши да скочи отгоре му и да обеси капитана на най-близкото дърво.

Не бяха голяма компания — около двайсет души. Зад двама стражи, носещи знамената на империята, яздеха принцът и херцог Перингтън. След тях вървяха шестима стражи с безизразни лица — мъже, изпратени, за да пазят престолонаследника.

От нея.

Тя придърпа оковите и погледна към Каол. Той не реагира.

Слънцето се издигна още повече. След последна проверка на провизиите тръгнаха. Повечето от робите вече бяха в мините и ако не се брояха няколкото жалки паянтови навеса, гигантският двор изглеждаше празен. Огромната стена се издигна над нея и кръвта забуча в ушите й. Последният път, когато се бе озовала толкова близо до стената...

Чу се плющене на камшик, последвано от писък. Селена погледна през рамо към стражите, фургона с провизии и почти празния двор. Никой от робите нямаше да напусне това място дори и след смъртта си. Всяка седмица копаеха нов масов гроб зад паянтовите сгради. И всяка седмица гробовете се пълнеха.