Сара Маас - Стъкленият трон- цялата поредица

— На колко години стана капитан?

— На двайсет — дръпна той юздите на коня си.

Групата излезе на една поляна и войниците слязоха от конете си. Тя погледна Каол, който бе наполовина слязъл от своя.

— Защо спряхме?

Каол свали веригата от седлото си и я дръпна грубо, за да слезе и тя.

— За обяд.

Селена отметна един кичур коса от лицето си и позволи да бъде отведена на сечището. Ако искаше да избяга, трябваше да мине през Каол. Можеше да се пробва, ако бяха сами, макар че с тези вериги нямаше да е много лесно. С целия антураж кралски стражи, обучени първо да убиват, а после да задават въпроси, бе невъзможно.

Каол остана близо до нея, докато другите напалиха огън и започнаха да приготвят обяда със запасите, извадени от дисагите им. Войниците дотъркаляха кръгли пънове, върху които насядаха, докато спътниците им готвеха. Кучетата на престолонаследника, които бяха следвали безпрекословно господаря си, отидоха до асасина и легнаха в краката й. Поне някой да се радва на присъствието й.

Когато най-после оставиха порцията в скута й, Селена се подразни, че капитанът не сваля оковите й. Той я погледна предупредително, след което освободи ръцете й от прангите и ги постави на глезените й. Тя погледна уморено към небето и поднесе парче месо към устата си. Задъвка бавно. Не искаше да показва слабост пред тях. Докато войниците разговаряха помежду си,

Селена огледа какво е положението наоколо. Край нея и Каол имаше петима войници. Престолонаследникът, разбира се, бе с херцог Перинпън. Двамата седяха много далеч от нея. Ако Дориан бе изглеждал надменен, но весел предната нощ, то сега изражението на лицето му бе гробовно. Цялото му тяло бе напрегнато. Тя забеляза, че стиска зъби всеки път, когато Перингтън отваря устата си.

Явно бе, че отношенията между тях не са гладки.

Селена откъсна поглед от принца, за да огледа дърветата. Гората бе притихнала. Хрътките бяха наострили уши, макар да не изглеждаха обезпокоени от тишината. Дори войниците обаче бяха млъкнали.

Сърцето й прескочи един удар. Гората тук бе различна.

Листата блестяха като скъпоценни камъни — все едно бяха мънички рубини, перли, топази, аметисти и изумруди, висящи от дърветата или поръсили пътеките. Въпреки завоеванията на краля, Оуквалдския лес оставаше почти недокоснат от човека. В него все още се долавяше силата, дарила на тези дървета такава неестествена красота.

Селена бе само на осем, когато Аробин Ханел, Кралят на асасините, я намери полуудавена на брега на замръзналата река и я отведе в крепостта си на границата между Адарлан и Терасен. Докато я обучаваше за свой най-верен и умел асасин, Аробин никога не я пусна да се върне у дома в Терасен. Тя обаче все още помнеше красотата на света такъв, какъвто той бе преди кралят на Адарлан да го изгори. Вече тук нямаше нищо останало за нея, нямаше и да има. Аробин никога не го бе произнасял на глас, но ако се бе отказала от обучението му, вероятно щеше да бъде предадена на преследвачите си и да бъде убита. Или по-лошо. Тогава бе отскоро сираче, но дори на осем осъзна, че животът с Аробин, който щеше да й даде ново име и репутация, от която един ден хората да се боят, бе шанс за ново начало. Шанс да скъса с миналото си, заради което бе скочила в ледената река преди десет години.

— Проклета гора — процеди мургав войник до нея. Един от другарите му, застанал до него, се изсмя.

— Колкото по-скоро изгори, толкова по-добре.

Останалите войници закимаха, а трети се обади;

— Гората е пълна с омраза.

— А вие какво очаквахте? — намеси се тя. Ръката на Каол се

стрелна към меча му, когато неколцина от тях започнаха да ругаят.

— Тази гора не е каква да е. — Тя посочи към дърветата с вилицата си. — Това е дъбравата на Бранън.

— Баща ми разказваше, че някога тук имало феи — обади се един от войниците, — но вече няма.

Друг отхапа от ябълката си и отвърна:

— Изчезнали заедно с всички гнусни същества на магията.

— Погрижихме се за тях, а? — обади се още някой.

— Мерете си приказките — сопна им се Селена. — Крал Бранън владееше магията, а Оуквалдския лес все още е неговата гора. Не бих се изненадала, ако някои от дърветата го помнят.

— Трябва да са на две хиляди години! — отвърна й един от войниците и останалите се разсмяха.

— Вълшебните създания са безсмъртни — отговори тя.

— Дърветата обаче не са.

Селена поклати глава и продължи да се храни.

— Какво знаеш за гората? — попита тихо Каол. Дали не й се подиграваше? Войниците изглеждаха готови да се смеят. Златистокафявите очи на капитана обаче бяха пълни с любопитство, а не с насмешка.