Сара Маас - Стъкленият трон- цялата поредица

Каол не каза нищо, просто остана загледан в нея, докато тя слизаше. Дали не бе постъпила глупаво, като му бе разкрила всичко това?

Повече не й проговори, освен стандартните команди.

Селена се събуди с отворена в беззвучен писък уста, с ръка на гърлото и цялата обляна в студена пот, която се стичаше по гърба й, а също така се събираше и на вадичка между носа и устата й. Отново бе сънувала същия кошмар — че е в един от масовите гробове на Ендовиер. Когато се опита да се освободи от крайниците на мъртъвците, я затрупаха с още двайсет трупа.

Никой не забеляза, че не спира да пищи, докато я погребваха жива.

Селена почувства вълна от гадене и прегърна коленете си. Започна да диша бавно и дълбоко и отпусна глава. Острото й каляно опря бузата. Заради безпрецедентно топлото време се бяха отказали от палатките и спяха на открито, което и позволи да види столицата. Осветеният замък блестеше над спящия град като могила от лед и пара. В него имаше и нещо зеленикаво, което сякаш пулсираше.

По това време утре вече щеше да е между четирите му стени. Но тази нощ бе толкова тиха, толкова спокойна... Като тишината преди задаваща се буря.

Тя си представи как целият свят спи, омагьосан от зеленикавата светлина на замъка. Времето идваше и отминаваше, планините се издигаха и спускаха, лозя увиха спящия град в листа и тръни. Единствено тя остана будна.

Придърпа плаща около себе си. Щеше да спечели. Да свърши услугите, които кралят поиска от нея а след това да изчезне и да забрави за владетелите, замъците и асасините. Повече не искаше да има нищо общо с този град. Магията си бе отишла, а елфите и феите бяха или мъртви, или изчезнали. Никога повече нямаше да стане свидетел на смъртта на кралство или на възхода на империя. Нищо повече не й бе писано. Вече не.

Поставил ръка на меча си, Дориан Хавилиард наблюдаваше асасина от другия край на лагера. В нея имаше някаква тъга — в начина, по който бе прегърнала коленете си, в лунната светлина, оцветяваща косата й в сребристо. Лицето й бе спокойно, без обичайното дръзко изражение, осветено от зеленикавата светлина на замъка

Реши, че е хубава, макар и по особен начин. Долавяше го в блясъка на погледа й, когато видеше нещо красиво пред себе си.

Не можеше да я разбере.

Тя остана загледана в замъка, тъмна сянка на фона на блестящата светлина в края на река Еивъри. Облаците се сгъстиха и тя вдигна глава. В процепа между движещите се въздушни маси Дориан видя съзвездие. Не можа да не си каже, че звездите наблюдават нея.

Не трябваше обаче да забравя, че макар и надарена с красиво лице и остър език, Селена в крайна сметка е асасин. Ръцете й бяха обагрени в кръв и нямаше да се поколебае да пререже и неговото гърло. Освен това бе неговия шампион, дошла да се бори за неговото име и за собствената си свобода.

Нищо повече.

Принцът легна назад и заспа, а ръката му така и не пусна меча. Но сънищата му бяха изпълнени с образа на красиво момиче, което гледа звездите.

Тромпети обявиха пристигането им, докато минаваха покрай надвисналите алабастрови стени на Рифтхолд. Алени флагове със златни уивърни се вееха над столицата, калдъръмените улици бяха опразнени, а Селена, преоблечена, освободена от оковите си и поставена пред Каол, се намръщи, когато долови миризмите от града.

Изпод аромата на подправки и коне се долавяше основната смрад на боклуци, кръв и развалено мляко. Въздухът имаше и солен привкус от Ейвъри, различен от този в солните мини на Ендовиер. По тези води пристигаха кораби от всички океани на Ерилея — търговски съдове, натоварени с роби и стоки, рибарски гемии, пълни с развалена люспеста храна, която хората някак успяваха да ядат. Всички — от брадатите амбулантни търговци до носещите кутии слугини — се спряха, когато видяха гордо веещите се знамена. Дориан Хавилиард им помаха.

Групата следваше престолонаследника, който, подобно на Каол, бе облечен с червен плащ, закопчан със златния печат на краля. Освен това принцът носеше и златна корона на грижливо сресаната си коса.

Селена трябваше да признае, че изглежда доста царствен. Приближиха ги млади жени, които им махаха. Дориан им намигна и се ухили. Селена забеляза острите погледи от същите тези жени, когато я забелязаха. Знаеше как изглежда на коня — като трофей, носен в замъка.

Селена се усмихна на жените, отметна коса назад и запърха с клепки към гърба на принца.

Тогава в ръката я жегна болка.

— Какво — изсъска тя на капитана на стражата, който я бе ощипал.