Сара Маас: Стъкленият трон- цялата поредица

— Рокли?

Бе толкова близо до нея, че можеше да различи елегантния шев на жакета му.

Оказа се, че не мирише на парфюм, а на коне и стомана.

— Какви забележителни очи имаш — усмихна се Дориан. — И колко гневни!

Достатъчно близо беше, за да го удуши — него, сина на човека, обрекъл я на бавна агония. Селена беше на ръба.

— Искам да знам... — отвори уста тя, но в този момент капитанът на охраната я дръпна рязко назад.

— Нямаше да го убия, тъпако!

— Дръж си езика, за да не се озовеш обратно в мините — предупреди я капитанът и кафявите му очи заблестяха.

— Надали ще ме върнете там.

— И защо си толкова сигурна? — попита Каол.

Дориан се върна на трона си. Сапфирените му очи грейнаха.

Тя погледна първо единия, после другия, и изправи рамене.

— Защото искате нещо от мен, иначе нямаше да се унижавате да ме срещате лично. Не съм тъпа, макар да се оставих да ме хванете като последна глупачка. Замислили сте някаква интрига. Защо иначе ще рискувате да напуснете столицата? Проверихте дали съм здрава и с акъла си. Видяхте, че още не съм полудяла въпреки инцидента със стената. А сега настоявам да науча какво търся тук и какво искате от мен, щом няма да ме трепете.

Двамата мъже си размениха погледи. Дориан щракна с пръсти.

— Ами, имам едно предложение за теб.

Цялата се напрегна. Никога, дори в най-дръзките си мечти, не бе подозирала, че ще има възможността да разговаря с Дориан Хавилиард.

И сега можеше да го убие. Щеше да е лесно да изтрие арогантната усмивка от лицето му и да съсипе баща му така, както той бе съсипал нея.

Но с това предложение можеше и да успее да избяга. Озовеше ли се извън стените, бе сигурна, че ще е свободна. Щеше да изчезне и да се скрие в планините, в спокойствието на гората, с постеля от борови иглички и завивка от звездно небе.

Можеше да го направи. Просто трябваше да се озове отвъд проклетата стена. Бе стигнала толкова далеч...

Но сега каза само:

— Слушам ви.

Очите на принца заблещукаха развеселени от нахалството й, но се спряха на извивките на тялото й. На Селена й се щеше да му издере лицето, задето я зяпа така, но после си даде сметка, че той си дава труда да го прави въпреки цялата мръсотия по нея. Принцът кръстоса дългите си крака.

— Вън — нареди той на стражите. — Каол, ти не. Остани, където си.

Селена пристъпи напред, когато стражите излязоха и затвориха вратите зад себе си. Невероятно глупав ход! Но лицето на Каол остана неразгадаемо. Не можеше наистина да вярва, че е способен да я удържи, ако реши да избяга! Какво ли бяха намислили, че да постъпват толкова безотговорно?

— Не загряваш ли, че е опасно да си толкова нагла, при положение, че свободата ти е на косъм? — изсмя се обаче принцът. Това вече не го очакваше.

— Свободата ми.

Думата я накара да си представи заснежени върхове и разлюлени морета, тревисти поляни, огрени от слънцето, и дълбоки пропасти, в които светлината никога не проникваше напълно.

Земя, която бе забравила.

— Да, свободата ти. Предлагам ти да се държиш една идея по-възпитано, госпожице Сардотиен, освен ако не предпочиташ да се върнеш в мините. Макар че това поведение не е съвсем безполезно. Няма да те лъжа как империята на татко е изградена на светлите принципи на доверието и разбирателството. Ти вече знаеш, че не е така.

Пръстите й се извиха като нокти, но тя изчака да види какво още има да й каже.

Очите им се срещнаха. Погледът му сякаш се мъчеше да я разгадае.

— Баща ми проумя, че се нуждае от свой личен шампион.

Отне й известно време, докато разбере какво й предлагат. След това отметна глава назад и се изсмя.

— Шегуваш се. Баща ти иска аз да съм негов шампион? Не ми казвай, че вече е избил всички кадърни благородници. Не може да няма поне един истински рицар с доблестно сърце и бляскави доспехи.

— Мери си приказките — предупреди я Каол.

— Ами ти? — вдигна вежди към капитана тя. Това наистина бе невероятно. Тя кралски шампион! — Да не би любимият ни владетел да те намира за недостоен?

— Ако млъкнеш поне за малко, може би ще чуеш какво се опитва да ти каже Негово Височество — постави ръка на меча си капитанът.

— Добре тогава — обърна се тя към принца.

Дориан се облегна на трона си.

— Баща ми има нужда от човек, който да помага на империята. Някой, който да му помага с... хм, по-трудните характери.

— Искаш да кажеш, че му трябва лакей, който да върши мръсната работа.

— Щом държиш да сме искрени, да — отвърна принцът. — Шампионът трябва да кара враговете му да си мълчат.