— Да, и се надявах…
— Мисля, че имаше и още нещо?
— Какво? — напрегна се да си спомни Саймън.
— Нещо като под, който се нуждае от помитане? Самотна изоставена метла, която с цялото си сламено сърце копнее да влезе в употреба?
Саймън кимна навъсено. Представяше си началото на чиракуването си по по-романтичен начин.
— Аха. Известна антипатия към слугинската работа? — Докторът повдигна едната си вежда. — Обяснимо, но неуместно. Човек трябва да цени отегчителните занимания, които ангажират тялото, но оставят свободни ума и сърцето. Е, ще се помъчим да ти помогнем през твоя първи работен ден. Измислил съм прекрасно разрешение. — И направи смешна танцова стъпка. — Аз ще говоря, а ти ще работиш. Става ли?
Саймън сви рамене.
— Имате ли метла? Забравих да взема моята.
Моргенес дълго рови зад вратата и най-после измъкна нещо толкова проскубано и покрито с паяжини, че беше почти невъзможно да се оприличи на уред за метене.
— Сега — каза докторът и му го връчи тържествено, сякаш беше самото бойно кралско знаме — какво искаш да ти разкажа?
— За морските нашественици и за тяхното черно желязо, за ситите… и, разбира се, за нашия замък. И за крал Джон.
— Аха. — Докторът кимна замислено. — Дългичък списък, но ако не ни прекъсне пак онзи празноглав мързеливец Инч, навярно ще мога да го посъкратя. Захващай се, момчето ми, захващай се — нека прах да лети! Впрочем, докъде точно бях стигнал?
— Ами, римърите дошли с железните си мечове и ситите започнали да отстъпват. Римърите посекли всички — хора и сити — с черното си желязо.
— Хм — измърмори сухо Моргенес, — сега си спомням. Хм. Е, в интерес на истината, северните нашественици не избивали абсолютно всички. Нито пък нашествията и атаките им били толкова безжалостни, колкото вероятно съм ти ги представил. Прекарали дълги години на север, преди да прекосят Фростмарч, а тогава се натъкнали на още по-голямо препятствие: мъжете на Хернистир.
— Да, но народът на ситите… — не се стърпя Саймън. Знаеше всичко за хернистирците — беше срещал много от тези езичници от западните области. — Казахте, че Малкият народ трябвало да се спасява от железните мечове!
— Не се казва „малък народ“, Саймън, аз… ох, за бога! — Докторът се отпусна върху купчина подвързани с кожа книги и подръпна редките си бакенбарди. — Сега виждам, че трябва да ти разкажа тази история с повече подробности. Трябва ли да се върнеш за обяда?
— Не — излъга невъзмутимо Саймън.
Една разказана от край до край история на доктора би била отлична компенсация за поредния пердах от страна на Рейчъл.
— Добре. В такъв случай да си намерим малко хляб и лук… и може би каничка с нещо за пиене — човек доста ожаднява, когато приказва, — след което ще се постарая да превърна шлаката в най-чист метал без примеси: накратко, да те науча на нещо.
След като се снабдиха с провизии, докторът отново зае мястото си.
— Така, така, Саймън — о, и не се срамувай да размахваш метлата, докато ядеш. Младите са толкова съобразителни! И ме поправяй, ако объркам нещо. Днес е дросдей, петнайсети или шестнайсети? — не, петнайсети новандер. А годината е 1163, нали?
— Мисля, че да.
— Отлично. Сложи това на табуретката, моля те. Така, хиляда сто шестдесет и трета година от какво? Знаеш ли?
Моргенес се наведе напред.
Саймън се намуси. Докторът го мислеше за глупак и му се присмиваше. От къде на къде един кухненски прислужник би могъл да знае такива неща? Той продължи да мете мълчаливо.
След малко вдигна очи. Докторът дъвчеше и го наблюдаваше напрегнато над коравия черен комат.
„Какви пронизващи сини очи има старецът!“
Саймън отново се извърна.
— Е? — повтори докторът, след като преглътна. — От какво?
— Не знам — измънка Саймън, възмутен от собствения си сърдит глас.
— Така да е. Не знаеш или си мислиш, че не знаеш. Слушаш ли прокламациите, когато ги чете глашатаят?
— Понякога. Когато съм на пазара. Иначе Рейчъл ми казва какво гласят.
— И как завършват? Накрая прочитат някаква дата, спомняш ли си?… Внимавай с кристалната урна, момчето ми, метеш така, като че ли бръснеш най-лошия си враг… Та как завършват?
На потъналия от срам Саймън му идеше да хвърли метлата и да си тръгне, но неочаквано от дълбините на съзнанието му изплува една фраза, примесена с шумовете на пазара — плющене на знамена и чергила — и свежия мирис на пролетна трева под краката.
— От Основаването.
Беше абсолютно сигурен. Чу фразата толкова ясно, сякаш беше застанал на Главната улица.
Читать дальше