Тэд Уильямс - Спомен, печал и трън [Цялата поредица]

Саймън се отдалечи с тежка стъпка, стиснал гнездото в шепите си. Някъде бе сбъркал в изчисленията — Рейчъл за малко да отстъпи, но все пак си остана непоклатима като стълб. И най-малката грешка, която човек допускаше с нея, означаваше светкавично и абсолютно поражение.

— Саймън! — викна тя.

Той се извърна.

— Мога ли да ги задържа?!

— Разбира се, че не. Не ставай идиот.

Тя го заразглежда втренчено: Последва дълга неловка пауза; Саймън пристъпваше от крак на крак и чакаше.

— Върви да работиш при доктора, момче — отсече накрая тя. — Може би ще успее да налее малко мозък в главата ти. Аз се предавам. — Гледаше го навъсено. — Гледай да правиш, каквото ти казва, и благодари на него — и на малкото късмет, който ти е останал — за този последен шанс. Разбра ли?

— Да, разбира се! — отвърна въодушевено той.

— Няма да ми се измъкнеш толкова лесно. За вечеря да си се върнал.

— Да, госпожо! — Саймън се обърна, за да хукне към покоите на Моргенес, но спря.

— Рейчъл? Благодаря.

Рейчъл изсумтя от възмущение и закрачи към стълбището на трапезарията. Саймън се запита как се бяха заболи в шала й толкова много борови иглички.

Лек като мъгла снежец се спусна от ниските оловносиви облаци. Саймън знаеше, че времето се променя задълго: студът щеше да се задържи чак до Кандлеманса. Вместо да пренесе птичетата през ветровития вътрешен двор, реши да се мушне през параклиса и да прекоси до западния край на Вътрешната стена. Утринните молитви бяха свършили преди час-два и параклисът вече трябваше да е празен. На отец Дреосан можеше и да не му допадне, че Саймън кръстосва обителта му, но добродушният свещеник сега сигурно бе седнал на масата пред обилната късна закуска и мърмореше по адрес на качеството на маслото и съставките на медения пудинг.

Саймън изкачи двайсетината стъпала до страничната врата на параклиса. Снегът беше започнал да се усилва. Сивият каменен вход беше осеян с мокрите следи на разтопени снежинки. За негова изненада вратата се отвори без обичайния шум на скърцащи панти.

За да не остави издайнически мокри следи върху покрития с плочки под на параклиса, Саймън се шмугна през кадифените драперии към дъното на предното помещение и изкачи няколкото стъпала до вътрешната галерия.

Претъпканата с вещи и задушна от изпаренията през най-горещите дни на лятото тясна галерия сега беше приятно затоплена. Със захвърлените по пода от монасите отпадъци — орехови черупки, ябълкова огризка, парчета керемиди с изписани по тях кратки изповеди, дребни нарушения на дадения пред Бога мълчалив обет — помещението напомняше по-скоро клетка за маймуни или панаирджийски мечки, отколкото място, където набожни служители пеят песни във възхвала на Бога. Саймън се усмихна и се запромъква между разхвърляните навсякъде боклуци — топчета грубо платно, няколко малки паянтови столчета. Забавно беше да узнае човек, че тези мъже със сериозни лица и гладко избръснати глави могат да бъдат немарливи като селски ратаи.

Стреснат внезапно от достигнал до слуха му разговор, Саймън спря и се мушна обратно сред драпериите, които покриваха задната стена на галерията. Притиснат до вмирисания на мухъл плат, той затаи дъх. Сърцето му туптеше. Ако отец Дреосан или Барнабас клисарят бяха долу, изобщо няма да успее да стигне до другата врата и да се измъкне незабелязано. Трябваше да се връща обратно и все пак да мине през Вътрешния двор — направо в лагера на врага.

Сгушен, онемял като риба, Саймън напрегна слух. Стори му се, че чува два гласа. Тъкмо в този момент птичетата записукаха в ръцете му. Той закрепи внимателно гнездото в свивката на лакътя си, докато си сваляше шапката — тежко му, ако отец Дреосан го завареше в параклиса и с шапка! — и постави меката периферия върху гнездото. Писуканията моментално секнаха, сякаш беше настъпила нощ. Внимателно разтвори краищата на драперията с разтреперани ръце и подаде глава навън. Гласовете се чуваха откъм олтара. В интонациите не настъпи никаква промяна: не го бяха чули.

Светеха само няколко фенера. Огромният таван на параклиса тънеше в плътна сянка и блещукащите покрай купола прозорчета сякаш плуваха в среднощно небе — отвори в мрака, през които се съзираха Небесните предели. Похлупил питомците си, които полюшваше лекичко в ръце, Саймън се запрокрадва с безшумни стъпки към перилата на галерията. Настани се в сенчестия ъгъл близо до стълбището към основното помещение и промуши лице между украсените с резба колонки на балюстрадата, прилепи едната си буза до мъченията на свети Туна, а с другата отърка рождеството на света Пелипа от острова.