Тэд Уильямс - Спомен, печал и трън [Цялата поредица]

А сега беше попитал Рейчъл дали момчето може да работи при него всеки ден, да мете, да поддържа чистота — ха! — и да му помага в работата. За толкова глупава ли я смятаха? Щяха да си седят по цял ден, а старият пияница щеше да смуче бира и да разправя на момчето Бог знае какви дяволски щуротии.

Все пак не можеше да не обмисли предложението на доктора. За пръв път някой проявяваше интерес към момчето и го искаше за някаква работа. Иначе всеки го подритваше насам-натам. А изглежда, Моргенес наистина възнамеряваше да направи нещо за него…

Рейчъл често се ядосваше на доктора заради странния му начин на изразяване, в който долавяше някаква скрита подигравка, но момчето май наистина му беше на сърце. Постоянно се интересуваше кое е най-доброто за него… я ще подхвърли някое предложение, я някоя идея, а веднъж, когато управителката на кухненската прислуга го натупа и изгони, тайно се застъпи за него. Моргенес неотклонно държеше момчето под око.

Рейчъл вдигна поглед към широките греди на тавана и заоглежда потъналите в сянка кътчета. После издуха един залепнал за лицето й кичур влажна коса.

Всичко започна, замисли се тя, в онази дъждовна нощ преди… колко беше, петнайсет години? Почувства се толкова остаряла, припомняйки си онова време… а сякаш беше изминал само миг…

Дъждът се лееше като из ведро през целия ден и през цялата нощ. Рейчъл пристъпваше внимателно през калния вътрешен двор — държеше с една ръка наметалото над главата си и фенера с другата. Цопна в един широк коловоз и водата изпръска прасците й. Издърпа крака си, но обувката й остана в калта. Изруга сърдито и забърза напред. Като нищо щеше да си докара някоя опасна настинка, тръгнала боса в такава нощ, но нямаше време да рови из локвите.

В кабинета на Моргенес мъждукаше светлина, но й се стори, че мина цяла вечност, докато чуе стъпките му. Когато вратата се открехна, видя, че докторът току-що е станал от леглото — беше облечен в дълга нощница, която плачеше за закърпване, и търкаше очи срещу светлината на фенера. Скупчените одеяла върху леглото му, оградено от подпрени книги, й заприличаха на отвратителна животинска бърлога.

— Докторе, тръгвай веднага! — каза тя — Трябва да дойдеш незабавно!

Моргенес я изгледа и отстъпи назад.

— Влизай, Рейчъл. Не знам какви среднощни кошмари са те довели, но щом вече си дошла…

— Не, не, глупако! Става въпрос за Сузана! Дойде й времето да ражда, но е много изнемощяла. Страхувам се за нея.

— Кой? Какво? Е, както и да е. Един момент да си взема нещата. Ама че ужасна нощ! Върви, ще те настигна.

— Но, доктор Моргенес, нося ти фенер.

Твърде късно. Вратата се хлопна и тя остана на Стълбището под стичащите се по дългия й нос дъждовни капки. Изруга и зашляпа обратно към помещението на прислугата.

Скоро докторът затрополи по стълбите; изтърсваше водата от наметалото си. Спря на вратата и с един поглед разбра положението: извърнала лице настрана, на леглото лежеше бременна жена и стенеше. Тъмната й коса беше разпиляна по челото и в потния си юмрук стискаше ръката на коленичила до нея млада жена. Откъм краката й стояха Рейчъл и друга възрастна жена.

Възрастната пристъпи към Моргенес, докато той сваляше натежалото си от дъжда наметало.

— Здравей, Елиспет! — промълви той. — Как е положението?

— Боя се, зле, господине. Иначе, знаете, щях да се оправя сама. От часове се мъчи и кърви. Пулсът й е много слаб.

— Хм.

Моргенес се наведе и затършува в чантата си.

— Дай й малко от това — каза той и подаде запушено с тапа шишенце на Рейчъл. — Само една глътка, но гледай да я глътне.

Продължи да рови из чантата си, докато Рейчъл внимателно разтвори стиснатата, трепереща челюст на жената в леглото и наля малко от течността в устата й. В изпълнената с тежка миризма на пот и кръв стая внезапно се разнесе някакъв странен, остър аромат.

— Докторе — каза Елиспет, — не мисля, че можем да спасим и майката, и детето. Ако изобщо можем да спасим някой от тях.

— Трябва да спасите детето — прекъсна я Рейчъл. — Това е дълг на почитащите Бога — така казва свещеникът. Спасете детето.

Моргенес се обърна и я изгледа ядосано.

— Добра жено, почитам Бога по мой си начин, ако нямаш нищо против. Ако спася нея — а не съм казал, че ще мога, — тя винаги може да си роди друго дете.

— Не, няма да може — разгорещено отвърна Рейчъл. — Съпругът й е мъртъв.

Моргенес най-добре би трябвало да знае това, помисли си тя. Рибарят, съпругът на Сузана, често посещаваше доктора, преди да се удави — макар Рейчъл така и да не проумя какво толкова си говореха двамата.