— Аха. — Моргенес се надигна и усмивката се върна върху розовото му лице. — Разбирам. Имаш предвид историята. — Докторът потри ръце. — Това е по-добре — много по-добре!
Той скочи на крака и закрачи сред пръснатите по пода вехтории.
— Е, и какво искаш да чуеш, момчето ми? За превземането на Наарвед? За битката при Ач Самрат?
— Разкажете ми за замъка — отвърна Саймън. — За Хейхолт. Кралят ли го е построил? Колко е стар?
— Замъкът…
Докторът спря да крачи, хвана края на износената си сива роба и разсеяно затърка един от любимите експонати на Саймън — комплект боядисани в яркосиньо и жълто рицарски доспехи от полирано дърво.
— Хм… замъкът… — повтори Моргенес. — Е, това поне си струва двете жаби. Всъщност, ако ти разкажа цялата история, ще ти се наложи да пресушиш крепостния ров и да ми докараш цяла кола от брадавичестите си пленнички, за да ми платиш. Но днес сигурно искаш да чуеш най-главното от историята и няма никакво съмнение, че ще ти го разкажа. Почакай да наквася гърлото си.
Докторът отиде до дългата маса и взе голям бокал с пенлива кафява течност. Подуши я внимателно, поднесе я към устните си и отпи малка глътка. След миг размисъл облиза горната си устна и подръпна със задоволство брадичката си.
— Охо, тъмно пиво от Стеншиър. Няма спор — бирата е голяма работа. Та за какво говорехме? А, да, за замъка.
Моргенес разчисти място върху масата, след което — както държеше бокала — подскочи с изненадваща лекота, настани се отгоре и заклати обутите си в чехли крачета на половин лакът от пода. И отново отпи.
— Боя се, че тази история започва дълго преди царуването на нашия крал Джон. Ще трябва да ти разкажа за първите мъже и жени, дошли в Остен Ард — прости хорица, които живеели по бреговете на река Гленивент. Били главно скотовъдци и рибари, вероятно изгонени от изгубения Запад през някой несъществуващ вече провлак. Те не създавали особени проблеми на господарите на Остен Ард…
— Стори ми се, казахте, че те били първите хора, които дошли тук? — прекъсна го Саймън, тайно доволен, че е успял да хване Моргенес в противоречие.
— В смисъл, че те били първите човеци. Ситите владеели тази земя много преди на нея да стъпи човешки крак.
— Искате да кажете, че Малкият народ наистина е съществувал? — Саймън се ухили. — Както твърди и Шем Коняря? Покаси, ниски и прочее?
Това действително го развълнува.
Моргенес енергично поклати глава и отпи нова глътка.
— Не само е съществувал, по и все още съществува — макар че за това ще стане дума чак накрая, — а и те изобщо не са „малък народ“… Потрай, момчето ми, остави ме да продължа.
Саймън се наведе напред. Мъчеше се да овладее нетърпението си.
— Е?
— Та както споменах, хората и ситите били миролюбиви съседи. Наистина понякога възниквал спор за някое пасбище или нещо такова, но след като хората не представлявали особена заплаха. Почтеният народ проявявал великодушие. С течение на времето хората започнали да строят градове, някои отстоящи само на половин ден път от земите на ситите. После на скалистия полуостров Набан възникнало могъщо кралство и простосмъртните от Остен Ард се надявали да получат покровителството му. Все още ли следиш мисълта ми, момче?
Саймън кимна.
— Добре. — Последва солидна глътка. — Е, вероятно земята стигала за всички, докато по водите не пристигнало черното желязо.
— Какво? Черно желязо?
Острият поглед на доктора принуди Саймън да замълчи.
— Моряците от почти забравения запад, римърите — продължи Моргенес. — Акостирали някъде на север, тежковъоръжени и свирепи като мечки мъже, кръстосващи моретата в своите дълги лодки-змии.
— Римъри? — учуди се Саймън — Като придворния херцог Исгримнур? В лодки?
— Преди да се заселят тук, прадедите на херцог Исгримнур били велики мореплаватели — обяви тържествено Моргенес. — Не търсели пасища и обработваема земя, а плячка. Но най-важното е, че донесли желязото или поне тайната за получаването му. Правели железни копия и мечове, които не се чупели като бронза на Остен Ард и можели да сразят дори магическата сила на ситите.
Моргенес стана и отново напълни чашата си от едно покрито ведро, поставено върху огромен куп книги до стената. Вместо да се върне до масата, той спря и посочи с пръст лъскавите нараменници на рицарските доспехи.
— Никой не можел да им противостои дълго — студеният, твърд дух на желязото сякаш бил въплътен не само в оръжията им, но и в самите моряци. Много хора побягнали на юг да търсят закрила край предните гранични постове на Набан. Легионите на Набан, отлично организирани гарнизонни отряди, се съпротивлявали известно време. Накрая и те били принудени да отстъпят Фростмарч на римърите. Било… голямо клане.
Читать дальше