Тэд Уильямс - Спомен, печал и трън [Цялата поредица]

— Десет хиляди! — Саймън подсвирна.

Очите му блеснаха при мисълта за цялата тази ужасяваща грандиозност.

Моргенес направи лека гримаса, но не каза нищо.

— Този ден сложил край на господството на ситите в Остен Ард, макар обсадата да продължила цели три години, преди Асу’а да падне в ръцете на победителите от Севера. Ако не били страшните, тайнствени магии на сина на ситския крал, вероятно след превземането на замъка нямало да оцелее нито един сит. Много от все пак успели да се спасят с бягство в горите и на юг към водите, както и… другаде.

Саймън слушаше като прикован.

— А синът на краля? Как му беше името? Какви магии е правил? — Докато задаваше въпроса, му хрумна внезапна мисъл. — Ами Престър Джон? Мислех, че ще ми разкажете за краля — нашия крал!

— Друг път, Саймън.

Моргенес размаха снопче шумолящи пергаментови листа пред лицето си, макар в помещението да бе доста прохладно.

— Много има да ти разказвам за мрачните векове след падането на Асу’а — безброй истории. Римърите управлявали тук до появяването на дракона. В по-късни времена, докато драконът спял, други хора господствали в замъка. Изминали много години, няколко крале се сменили в Хейхолт, преди да дойде Джон…

Той прокара ръка по лицето си, сякаш за да изтрие умората.

— Ами синът на краля на ситите? — тихо попита Саймън. — Ами… „страшната Магия“?

— За сина на ърл-краля… по-добре да не казвам нищо.

— Но защо?

— Стига въпроси, момчето ми! — измърмори Моргенес и махна с ръка. — Уморих се да приказвам!

Саймън се обиди. Единственото, което искаше, беше да чуе цялата история; защо възрастните се дразнеха толкова лесно? Все пак по-добре да не попарва кокошката, която снася златни яйца.

— Съжалявам, докторе.

Опита се да демонстрира разкаяние, но старият учен изглеждаше толкова смешен с розовото си като на маймуна лице от нахлулата в него кръв и с щръкналата рядка косица! Саймън усети устните му да се разтеглят в усмивка. Моргенес забеляза това, но запази сериозно изражение.

— Наистина съжалявам.

Отново не последва реакция. Какво друго да пробва?

— Благодаря за разказа.

— Не е „разказ“! — избоботи Моргенес. — Това е история! Изчезвай! Ела утре сутринта готов за работа, защото днес едва започна това, което трябваше да свършиш.

Саймън се изправи, като се опитваше да скрие усмивката си, но щом се обърна и тръгна, тя моментално цъфна на лицето му. Когато вратата зад него хлопна, чу как докторът проклина всички зли духове, които били скрили каната с черната бира.

Лъчите на следобедното слънце се прокрадваха през пролуките на буреносните облаци. Саймън крачеше към вътрешния двор. Когато наближи, като че ли се засуети и се заозърта безцелно — високо и непохватно червенокосо момче с прашни дрехи. В главата му се рояха странни мисли — цял кошер бръмчащи и жужащи желания.

„Вгледай се в този замък“, помисли си той.

Остарял и занемарен, хиляди и хиляди наредени един върху друг безжизнени камъни — каменна грамада, обитавана от дребнави същества. Едно време е било съвсем различно. Случвали са се велики събития. Свирене на рогове, блясък на мечове, стълкновения между грандиозни армии, които връхлитали една срещу друга и отстъпвали като вълните на Кинслах, които блъскат стената Сийгейт. Стотици години бяха изминали оттогава, но на Саймън му се струваше, че всичко това се случва сега, и то пред очите му, а затъпелите хорица, с които живее в замъка, се тътрят край него, без да мислят за нищо друго, освен за следващото ядене и за дрямката след него.

„Идиоти“.

Мина през страничната врата и погледът му бе привлечен от някакъв отблясък откъм отдалечената алея около Кулата на Хйелдин. Там стоеше сияйна миниатюрна девойка в зелена рокля и със златиста коса, сякаш скъпоценно бижу, огряно от самотен слънчев лъч, спуснал се от небето единствено заради нея. Саймън не виждаше лицето й, но беше сигурен, че е красива — красива и милостива като изображението на Неопетнената Елисия в параклиса.

Зелено-златистият блясък в миг го възпламени като подпалено от искра сухо дърво. Всичките му грижи и ядове на секундата се изпариха. Почувства се лек и безтегловен като лебедов пух, подвластен на всеки полъх, който би го понесъл към златното сияние.

След това отклони поглед от прекрасното момиче без лице към опърпаните си дрешки. Рейчъл го чакаше, а и вечерята му беше изстинала. Някаква смътна тежест възстанови обичайното си място, приведе врата му и го принуди да отпусне рамене, докато се тътреше към стаите за прислугата.